Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Но задник или не, той имаше право. Ако ги докоснех, Кирова щеше да ме изгони, без окото й да мигне. Ако пък ме изритат навън, Лиса ще остане сама. Поех дълбоко дъх, преди да взема едно от най-трудните решения в живота си.
И се оттеглих от полесражението.
Остатъкът от деня беше пълна мизерия. Като се отказах от схватката, се превърнах в мишена на подигравки за всички останали. Слуховете и шепненето се усилиха. Започнаха да ме гледат с открито презрение. Смееха ми се в очите. Лиса се опита да поговори с мен, да ме утеши някак си, но аз дори и с нея не пожелах да говоря. До края на часовете се чувствах като някакво зомби, а след последния звънец се завтекох колкото можех по-бързо за тренировката с Дмитрий. Той ме изгледа озадачено, но не попита нищо.
По-късно, сама в стаята си, се разплаках за пръв път от много години.
След като излях в сълзи насъбралата се в мен мъка, се пресегнах да си облека пижамата и тъкмо тогава се почука на вратата. Дмитрий. Огледа изпитателно лицето ми, сетне отмести поглед. Очевидно разбра, че съм плакала. Бих могла да се закълна, че слуховете бяха стигнали и до него. Той знаеше.
— Добре ли си?
— Няма значение дали съм добре, или не, нали? — Вдигнах очи към лицето му — Лиса добре ли е? И на нея не й беше лесно.
По лицето му се изписа странно изражение. Мисля, че беше изненадан, че се безпокоя за нея в толкова труден за мен момент. Даде ми знак с ръка да го последвам и ме поведе навън по задната стълба, онази, която обикновено бе заключена за учениците. Но преди да отвори вратата и да ме изведе навън, ме предупреди:
— Само за пет минути.
По-любопитна от всякога, аз пристъпих навън. Там ме чакаше Лиса. Би трябвало да усетя, че е наблизо, но за известно време собствените ми неконтролируеми емоции изцяло бяха заглушили нейните. Без да отрони дума, тя ме прегърна и ме притисна до себе си за няколко мига. Отново се наложи да преглътна напиращите сълзи. Когато се отдалечихме, тя ме погледна със спокойни открити очи.
— Съжалявам — рече.
— Вината не е твоя. Ще отмине.
Тя обаче очевидно се съмняваше в това. Както впрочем и аз.
— Вината е моя — продължи Лиса. — Тя го направи, за да ми го върне.
— Тя?
— Мия. Джеси и Ралф не са достатъчно умни, за да измислят сами нещо подобно. Ти самата го каза: Джеси е бил прекалено изплашен от Дмитрий. Иначе защо ще изчаква чак досега? Нали се случи преди доста време? Ако е искал да разпространи този слух, вече щеше да го е направил още тогава, веднага. Това е дело на Мия, за да ти отмъсти заради онова, което ти каза по адрес на родителите й. Не зная как е успяла, но тя ги е накарала да приказват всички тези неща.
Дълбоко в себе си знаех, че Лиса е права. Джеси и Ралф бяха послужили само като инструменти. Мия беше режисьорът на всичко това.
— Сега вече нищо не може да се направи — въздъхнах аз. — Роуз…
— Забрави, Лис. Всичко свърши, нали?
Няколко минути тя ме гледаше изучаващо, мълчаливо.
— Отдавна не те бях виждала да плачеш.
— Не съм плакала.
Усещане за искрена болка и прилив на симпатия ме връхлетя през нашата телепатична връзка.
— Тя не може да си позволява да ти причинява това — възрази Лиса остро.
Засмях се горчиво, донякъде изненадана от безпомощността си.
— Вече го направи. Беше ме предупредила, че ще ми го върне тъпкано, че няма да мога повече да те защитавам. Ето че си спази обещанието. Когато се върна в класната стая…
Стомахът ми се сви от ужасно предчувствие. Помислих си за приятелите ми и за уважението, което бях успяла да си извоювам въпреки скромния си произход. Сега всичко щеше да се изпари. Не можеш да се възстановиш след нещо подобно. Не и сред мороите. След като веднъж си била обявена за кървава курва, си оставаш кървава курва завинаги. Но най-лошото беше, че някаква тъмна, скрита част в мен харесваше да бъда хапана.
— Не биваше да се опитваш да ме защитаваш — рече тя.
Засмях се.
— Това ми е работата. Нали ще стана твой пазител.
— Да, зная, исках да кажа, че не трябва по този начин. Не бива да страдаш заради мен. Не бива винаги да се грижиш за мен. И все пак го правиш. Ти ме измъкна оттук. И пак ти се грижеше за мен през цялото време, докато живеехме сами. Дори и след като се върнахме… ти винаги си била тази, която се е нагърбвала с цялата работа. Всеки път, когато се срина… като снощи например… ти си винаги там. До мен, защото съм слаба. Защото не съм като теб.
Поклатих глава.
— Това няма значение. Това е работата, която трябва да върша. И не възразявам.