Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
В друга ситуация можех да направя една носталгична обиколка в търсене на образите на отдавнашни приятели и господари, но не му беше сега времето. В средата на залата бе проправен празен коридор; няколко от по-малките фараони бяха разпилени настрана и лежаха като кегли на възмутителни купчинки по краищата, а няколко от боговете бяха в по-голяма близост един до друг, отколкото би им харесало приживе. Но ако тези не бяха причинили много трудности, то някои от по-големите статуи явно бяха оказали повече съпротива. Насред залата и точно на пътя на врага се издигаше гигантската фигура на Рамзес Велики в седнало положение, висока повече от трийсет стъпки и издялана от твърд гранит. Върхът на украшението на главата му леко се клатеше; от тъмнината отдолу долитаха леки стържещи звуци, загатвайки, че нещо се опитваше да отмести Рамзес от пътя си44.
Дори и някой утуку45 след няколко минути би разбрал, че най-лесно щеше да е да заобиколи нещо толкова голямо и просто да продължи пътуването си. Но моят враг се напъваше със статуята като малко кученце, което се опитва да вдигне бедрената кост на слон. Така че, вероятно, (една положителна мисъл) противникът ми беше много глупав. Или, вероятно (тази е по-малко положителна), просто беше амбициозен — имаше намерение да причини максимални разрушения.
Както и да е, очевидно за момента той беше доволен от себе си. А това ми даваше възможност да хвърля един по-близък поглед на това, срещу което се изправях.
Без да издава звук, минотавърът заситни през тъмнината в залата, докато стигна до един висок саркофаг, който засега беше непокътнат. Той надникна иззад него, към основата на статуята на Рамзес. И се намръщи недоумяващо.
Повечето джинове имат идеално нощно зрение; това е едно от безбройните неща, чрез които превъзхождаме човеците. За нас тъмнината няма голямо значение — дори и на първо ниво, което и вие виждате. Но сега, въпреки че се разходих и по другите нива със скоростта на мисълта, разбрах, че няма да мога да проникна в дълбокото тъмно петно в основата на статуята. То се раздуваше и свиваше по ръбовете си, но на седмо ниво си оставаше все толкова непроницаемо, както на първо. Каквото и да караше Рамзес да се тресе, беше дълбоко навътре в тъмнината, а аз изобщо не можех да го видя.
Обаче със сигурност можех грубо да преценя къде стои и тъй като то бе достатъчно добро да остане неподвижно, счетох, че е дошло времето за изненадваща атака. Огледах около себе си за подходящ снаряд. В едно стъклено шкафче наблизо имаше странен черен камък с неправилна форма, достатъчно малък, за да го вдигна, но и достатъчно голям, за да цапардоса хубавичко някой африт по главата. От едната страна имаше много драсканици, които нямах време да чета. Вероятно представляваха списък с правила за посетителите на музея, понеже явно беше написано на два или три езика. Както и да е, това щеше да свърши работа.
Внимателно и тихо минотавърът вдигна стъкленото шкафче от пода, отхлупвайки камъка и после отново го постави долу, без да издава звук. Погледна отново: тъмнината все още се подуваше агресивно в краката на Рамзес, но статуята си оставаше неподвижна. Добре.
След навеждане и изправяне камъкът се озова в мускулестата ръка на минотавъра, след което се насочих обратно през галерията в търсене на подходяща удобна позиция. Един дребничък фараон привлече погледа ми. Не го разпознах: не може да е бил от по-запомнящите се. Дори и неговата статуя имаше леко извинително изражение. Но седеше високо върху гравиран трон на върха на платформа и скутът му изглеждаше достатъчно голям, за да може там да седне един минотавър.
Все още с камъка в ръка, аз заподскачах, първо на платформата, после на трона и после на скута на фараона. Надзърнах над рамото му; идеално — сега бях на един хвърлей от пулсиращата тъмнина и достатъчно високо, за да получа подходяща траектория. Напрегнах козите си крака, издух бицепси, изпръхтях за късмет и метнах камъка нагоре и напред като от древен катапулт.
44
Рамзес нямаше да е изненадан, че неговата статуя създаваше трудности; той имаше най-голямото его от всеки човек, на когото някога бях имал нещастието да служа, въпреки че беше дребен, кривокрак и с лице, сипаничаво като задника на носорог. Магьосниците му обаче бяха силни и непреклонни — в продължение на четиридесет години работих по грандиозни строителни проекти за него заедно с хиляда други невежи духове.
45
Дух в шумерската митология, който може да бъде както доброжелателен, така и зъл. — Бел.ред.