Окото на голема

Обемистият облак се отдалечаваше, за да разследва една подозрителна група статуи на отсрещната страна на залата. Извънредно внимателно минотавърът се смъкна от скута на фараона и тръгна на кратки прибежки от едно скрито място към друго, през галерията към огромния торс от пясъчник на друг фараон край стената46.

Торсът беше висок — около петнайсет стъпки. Наврях се в сянката зад него, грабвайки пътьом една малка погребална урна от съседна стойка. След като се скрих както трябва, проврях косматата си ръка навън и метнах урната на земята на около десет стъпки от мен. Счупи се със задоволително силен трясък.

Моментално, сякаш бе очаквал точно такъв звук, тъмният облак смени позицията си и бързо се насочи в посока на шума. Прозвучаха нетърпеливи стъпки; протегнаха се черни търсещи пипала, удряйки статуите, покрай които минаваха. Облакът се приближи до разбития съд; тук той спря, издувайки се неуверено.

Беше точно на мястото. През това време минотавърът се бе покатерил до половината на пясъчния торс, бе подпрял гърба си на стената отзад и буташе статуята с цялото могъщество на сцепените си копита. Торсът веднага се раздвижи, клатейки се напред-назад, издавайки лек стържещ звук47. Черният облак долови шума и се втурна към мен.

Но не достатъчно бързо. С едно последно залюляване центърът на тежестта на торса са премести безвъзвратно; падна долу, просвистявайки през тъмната зала, и фрасна облака.

Силата на удара пръсна облака на милиони малки облачета; те се разпръснаха във всички посоки.

Отскочих и леко се приземих встрани. Обърнах се усърдно и огледах сцената. Торсът не лежеше плътно на земята. Беше се спукал по средата; горният му край стърчеше на няколко фута от пода, сякаш облегнат на нещо голямо.

Внимателно се приближих към него. От мястото си не можех да видя какво лежеше в кома отдолу. Все пак изглежда бях успял. След няколко секунди щях да мога да си тръгна, да дам знак на момчето и да се приготвя за освобождаването си.

Примъкнах се по-близо; наведох се да погледна зад статуята.

Една гигантска ръка, по-бърза от мисълта, се изстреля и ме сграбчи за косматия крак. Беше синьо-зелена, имаше три пръста и палец, бе твърда и студена като надгробен камък. По нея протичаха вени като по мрамор, но пулсираха от живот. Захватът смаза същността ми като менгеме. Минотавърът измуча от болка. Трябваше да се променя, да измъкна същността си от юмрука, но ми се виеше свят — не можех да се концентрирам достатъчно дълго, за да го направя. Разпростря се ужасяваща студенина и се обви около мен като одеяло. Усетих как пламъкът ми гасне, енергията изтичаше от мен като кръв, капеща от рана.

Минотавърът се залюля, рухна на пода като празна марионетка. Навсякъде около мен беше студената самота на смъртта.

После, неочаквано, каменната китка се прегъна, хватката се отпусна; тялото на минотавъра бе запратено високо във въздуха, описвайки грозна дъга, след което се блъсна в близката стена. Без малко да загубя съзнание; паднах с трясък на пода долу.