Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Какво става?
— Сумистите се появиха — обясни Тацу. — Ямаото ги уби.
— По дяволите.
— Не — каза той с глух, дрезгав глас. — Така е по-добре. Един човек на име Големия Лю, шеф на „Обединен бамбук“, пристига в събота на среща с Ямаото, за да уредят нещата. Ще отседне в хотел „Гранд Хаят“ в Ропонги. Срещата е в клуб „Шепот“ в квартал Ниши-Азабу. Урежда я човек на име Куромачи, или накратко Куро, който е дясната ръка на Ямаото — поне доколкото Ямаото позволява подобно нещо.
— От информатора ли научи всичко това? — поинтересувах се.
Той кимна.
— Щом имаш толкова добър вътрешен източник, защо досега не си го използвал, за да видиш сметката на Ямаото?
— Първо, защото не разполагах с човек като теб. Второ, информаторът се страхува от Ямаото повече, отколкото от мен. В тия неща винаги съществува крехко равновесие. Ако прекаля с натиска, може да го изгубя напълно. А в момента го притискам здравата.
— Добре. Казваш, че ако ударим якудза преди срещата…
— Може да я отменят. Не искаме да пропуснем възможността за пряко отстраняване на Ямаото.
Замислих се.
— Какво знаеш за този клуб? Мога ли там да се добера до Ямаото?
— Не знам. Не познавам терена, а моят информатор се дърпа. Подозира, че съм използвал неговите сведения за засадата срещу китайците и сумистите в Уаджима. Ямаото смята, че е дело на вътрешни хора и иска да намери виновника. Информаторът се страхува. Не знам още колко ще мога да изкопча от него преди срещата.
Обмислих чутото. Може би имаше начин да осигурим на Докс позиция върху някой покрив или във вана. Може би имаше шанс да застреляме Ямаото с карабината на влизане в клуба или докато излиза.
Но не можехме да разчитаме на това. Ако Ямаото беше обзет от параноя, както твърдеше Тацу, очаквах колата да спре пред самия вход и Ямаото да остане на открито за съвсем кратко — твърде кратко, за да се прицели Докс. Можехме да подготвим и това, разбира се, но при неуспех ни трябваше начин да влезем.
— Можеш ли да ми осигуриш план на клуба? — попитах. — Предполагам, че са подали планове в отдела за благоустройство, пожарната и тъй нататък.
— Разбира се.
— А електроснабдяването? Имаш ли хора, които да спрат тока в квартала, когато трябва?
— Да.
Началото беше добро. Но осъзнах, че ще ни трябва нещо повече от плана. Той не можеше да ни каже къде са настанени шефовете, има ли наоколо телохранители и десетки други неща, които трябваше да знаем предварително. За всичко това щеше да ни трябва вътрешен човек.
— Разкажи ми какво знаеш за клуба — казах. — Предполагам, че е заведение от висша класа?
— Най-висша. Както знаеш, повечето от наистина елитните клубове са в Гинза и Акасака, където компаньонките са японски момичета и не са достъпни срещу пари.
— Точно така.
— Има и по-долнопробни заведения, каквито се намират най-вече в Икебукуро и Шинджуку, обслужвани от китайки, филипинки и други чужденки, които могат да бъдат наемани за нощ или дори за час.
— Да, чувал съм.
Тацу се усмихна.
— В известен смисъл заведението на Куро взима най-доброто от двете категории. Компаньонките му са от цял свят: Япония, други азиатски държави, Близкия изток, Африка, Европа, Северна и Южна Америка. Всички са красиви и достъпни.
— Как е успял Куро…
— Като направил системата толкова изгодна, че всеки е готов да плати. Правилата са прости. Когато влиза клиент, момичетата дискретно подават на мама-сан сигнал каква цена искат за нощ с този клиент. Ако мъжът е млад и привлекателен, цената може да бъде ниска — да речем петстотин хиляди йени. Но ако е стар и противен, цената може да скочи на два милиона йени и по-нагоре.
Щом еквивалентът в йени на повече от четири хиляди долара се смяташе за „ниска цена“, а някой клиенти плащаха четири-пет пъти повече за една нощ удоволствие, значи Куро бе намерил начин да привлече ужасно заможна клиентела.
— Ако клиентът види момиче, което му харесва — продължаваше Тацу, — може да попита срещу каква цена ще напусне клуба с него. Ако е готов да плати, тя е негова за вечерта. Ако не, може да попита за друго момиче.
— Колко получават момичетата?
— Колкото е цената.
— Ако те задържат всичко, от какво печели Куро?
— Има встъпителна вноска от петдесет милиона йени и още пет милиона годишен членски внос след това.
— Петдесет милиона? — повторих аз. Това беше доста над четиристотин хиляди долара.
— Да.
— Е, това определено изключва плебейската маса.
Той сви рамене.
— Луксът излезе на масовия пазар. Налага се свръхбогатите да търсят нови начини за самоутвърждаване. Четох за една нова спортна кола, „Бугати Вейрон“. Струва над един милион долара.