Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Бе му задължена, а тя не оставяше дълговете си неизплатени.
Именно Палмгрен бе наел апартамента на майка ѝ на улица „Лундгатан“, докато на Лисбет отново ѝ потрябва жилище. То бе четирийсет и девет квадрата. Бе занемарено и се нуждаеше от ремонт, но все пак имаше покрив над главата си.
Сега обаче Палмгрен го нямаше, с което бе прекъсната поредната ѝ връзка с обществото. Нилс Бюрман бе съвсем друг тип човек. Тя нямаше никакво намерение да празнува Коледа в дома му. Първото нещо, което той направи, бе да въведе нови правила за управлението на сметката ѝ в банка „Ханделсбанкен“[53]. Палмгрен бе заобиколил закона за попечителство, без особено да се замисли, и ѝ бе позволил сама да се грижи за финансите си. Тя си плащаше сметките и можеше да разполага със спестяванията си както намереше за добре.
Тя се бе подготвила за срещата с Бюрман една седмица преди Коледа и се опита да му обясни, че предшественикът му заслужено ѝ бе имал пълно доверие. Палмгрен ѝ бе позволил да се грижи сама за себе си и не се намесваше в личния ѝ живот.
– Това е един от проблемите – бе отговорил Бюрман и бе потупал досието ѝ.
След това надълго и нашироко ѝ бе разяснил кои правила и държавни постановления трябва да бъдат следвани при попечителство и я бе осведомил, че смята да въведе нов ред.
– Той ти е бил дал пълна свобода, нали? Чудя се как му се е разминало.
„Ами защото беше луд социалдемократ, който се бе занимавал с проблемни деца в продължение на почти четирийсет години.“
– Аз вече не съм дете – отвърна Лисбет Саландер, като че това обясняваше нещата.
– Не, вече не си дете. Но аз съм определен за твой попечител и докато изпълнявам тази роля, нося юридическа и икономическа отговорност за теб.
Първата мярка, която предприе, бе да открие нова сметка на нейно име, за която тя трябваше да информира отдел „Заплати“ в „Милтън“ и да започне да я използва за в бъдеще. Саландер осъзна, че краят на безгрижните ѝ дни бе настъпил. От този момент нататък адвокат Бюрман щеше да плаща сметките ѝ и да ѝ дава определена сума за джобни всеки месец. Той очакваше от нея да му дава пълен отчет за разходите си. Бе решил Лисбет да получава хиляда и четиристотин крони на седмица – „за храна, дрехи, кино и т.н.“.
В зависимост от това колко ѝ се работеше, Лисбет Саландер печелеше около сто и шейсет хиляди крони годишно. Тя лесно би могла да удвои тази сума, ако започнеше работа на пълен работен ден и приемаше всички задачи, които Драган Армански ѝ предлагаше. Нямаше почти никакви разходи и спестяваше по-голямата част от парите. Разходите по апартамента бяха около две хиляди крони на месец и въпреки неголемите си приходи в сметката си имаше около деветдесет хиляди крони. До които вече нямаше достъп.
– Аз отговарям за парите ти – бе ѝ обяснил той. – Трябва да спестяваш за бъдещето си. Няма смисъл да се притесняваш; аз ще се погрижа за всичко.
„Аз се грижа сама за себе си, откакто станах на десет, задник такъв!“
– Ти се справяш добре в обществото, така че няма нужда да бъдеш институционализирана, но въпреки това то носи отговорност за теб.
Той старателно я бе разпитал в какво се състоят служебните ѝ задължения в „Милтън Секюрити“. Тя инстинктивно бе скрила истината. В отговор описа работата си през най-първите седмици след назначаването си. В резултат на това адвокат Бюрман остана с впечатлението, че тя вареше кафе и разпределяше пощата – съвсем подходящо занимание за човек, който не се отличава с особен интелект. Той явно остана доволен от отговора ѝ.
Тя не знаеше защо излъга, но бе напълно убедена, че е постъпила много умно. Ако адвокат Бюрман бе включен в списъка на заплашени от изчезване насекоми, тя нямаше да се поколебае да го смачка с крак.