Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Беше вторник. Това бе втората им среща и я гризяха лоши предчувствия.
Не се боеше от адвокат Бюрман, всъщност Лисбет Саландер рядко изпитваше страх от хора или пък каквото и да било друго. Въпреки това обаче изпитваше силно безпокойство от предстоящата среща с новия си попечител. Предшественикът на Бюрман, адвокат Холгер Палмгрен, бе замесен от съвсем друго тесто; той беше коректен, честен и дружелюбен. Служебните им отношения бяха приключили преди три месеца, когато Палмгрен получи удар и по силата на някакъв неразбираем за нея йерархичен бюрократичен ред тя бе прехвърлена на грижите на Нилс Ерик Бюрман.
За близо дванайсетте години на социални и психиатрични грижи, две от които прекарани в детска клиника, Лисбет Саландер никога не бе отговаряла дори на простичкия въпрос: „Как се чувстваш днес?“
След като навърши тринайсет, съдът постанови, че съгласно Закона за социални грижи за непълнолетни лица Лисбет Саландер следва да бъде хоспитализирана в детската психиатрична клиника „Св. Стефан“ в Упсала. Решението се основаваше на констатацията, че тя има психични отклонения и представлява опасност за съучениците си и дори за самата себе си.
Тази констатация бе резултат предимно на наблюдения, а не на внимателно проведени изследвания. За най-голямо разочарование на лекарите и чиновниците всеки техен опит да проведат с Лисбет разговор за чувствата, душевното или здравословното ѝ състояние срещаше упорито мълчание, мръщене или поглед, втренчен в пода, тавана и стените отпред. Тя всеки път скръстваше ръце и отказваше да участва в психологически тестове. Категоричният ѝ отпор на всички опити да бъде нахранена, претеглена, изследвана, подложена на анализи или възпитана засягаше дори и обучението ѝ – властите можеха да я транспортират до училищната стая и да я вържат за чина, но нямаше как да я накарат да слуша или да вдигне химикалката и да започне да си води записки. Тя не бе завършила основното си образование.
Следователно лекарите бяха срещнали огромни трудности при опитите да диагностицират психичния ѝ проблем. С една дума, Лисбет Саландер никак не бе лесна.
След тринайсетия ѝ рожден ден властите решиха да назначат опекун, който да защитава интересите ѝ и да се грижи за активите ѝ, докато навърши пълнолетие. Този опекун се оказа адвокат Холгер Палмгрен, който въпреки сравнително трудното начало всъщност успя да постигне това, което препъна толкова много психиатри и лекари. С времето той не само спечели доверието на проблемното момиче, но то дори започна да се отнася с известна топлота към него.
Когато навърши петнайсет, лекарите стигнаха до малко или повече единодушното становище, че тя не представлява опасност нито за околните, нито за себе си. Тъй като семейството ѝ бе определено като дисфункционално и липсваха роднини, които да се погрижат за нейното благосъстояние, властите решиха да подпомогнат социалното приобщаване на Лисбет Саландер, като я изпратят в приемно семейство след изписването ѝ от детската психиатрична клиника в Упсала.
Това обаче не се оказа толкова лесно. Тя избяга от първото приемно семейство само след две седмици. Картинката се повтори и със семейства номер две и три. След това Палмгрен проведе сериозен разговор с нея, като чисто и просто ѝ обясни, че ако продължава така, без съмнение отново ще я институционализират. Тази скрита заплаха обаче даде ефект и Лисбет Саландер прие семейство номер четири, една възрастна двойка в Мидсъмъркрансен.
ТОВА ОБАЧЕ НЕ ОЗНАЧАВАШЕ, че тя промени поведението си. На седемнайсетгодишна възраст Лисбет Саландер бе задържана четири пъти от полицията. В два от тях бе толкова пияна, че бе поискала спешна помощ, а единия път бе дрогирана. При друг случай бе открита мъртвопияна, с раздърпани дрехи на задната седалка на паркиран на улица „Сьодер Меларстранд“ автомобил. Компания ѝ правел значително по-възрастен от нея мъж, също толкова силно повлиян от алкохола.
Бе задържана за последен път точно три седмици преди да навърши осемнайсет, защото в трезво състояние бе ритнала един пътник в главата пред бариерите за таксуване на метростанция „Гамла стан“. В резултат на този инцидент бе арестувана за побой. Саландер бе обяснила поведението си с факта, че мъжът я бил опипал и тъй като човек не можел да ѝ даде повече от дванайсет години, тя сметнала, че свалячът имал педофилски наклонности. Ако това изобщо може да се нарече обяснение. Твърденията ѝ обаче бяха подкрепени от свидетелите на инцидента, в резултат на което прокурорът спря делото.