Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Въпреки това съдът взе под внимание медицинската ѝ история и постанови да се подложи на психиатричен преглед. Тъй като тя не изневери на принципите си и отказа да отговаря на въпроси или да бъде преглеждана, назначените от социалните служби лекари накрая представиха становище, основано на „наблюдения върху поведението на пациента“. Не е особено ясно обаче какви точно наблюдения биха могли да се направят върху държанието на една нацупена млада жена, която седи на стола със скръстени ръце и мълчи. Заключението им гласеше, че пациентката страда от психическо разстройство, което е от такъв характер, че изисква медицинска помощ. Назначените от съда лекари препоръчаха хоспитализиране в психиатрично заведение. Същевременно един заместник-шеф от социалните служби излезе със становище, което подкрепяше изложените в медицинската експертиза заключения.
Съгласно становището, което се основаваше на личното ѝ досие, съществуваше голям риск тя да „злоупотреби с алкохол или наркотични вещества“ и очевидно ѝ липсваше „инстинкт за самосъхранение“. Медицинският ѝ картон към този момент бе пълен с тежки фрази от рода на „интровертна“, „социален инвалид“, „липса на емпатия“, „егоцентрична“, „психопатично и асоциално поведение“, „нежелание за съдействие и неспособност за прилагане на своите знания“. Всеки, който прочетеше картона ѝ, много лесно можеше да се подведе и да си извади заключението, че тя бе силно умствено изостанала. В неин ущърб бе и фактът, че уличните патрули на социалните служби на няколко пъти я бяха забелязвали с различни мъже край площад „Марияторет“, а при друг случай бе претърсена в парка „Тантолунден“ отново в компанията на по-възрастен от нея господин. В резултат на това бе направено предположението, че Лисбет Саландер или е застрашена да започне да проституира, или вече го е направила.
Когато съдът – институцията, която щеше да определи бъдещето ѝ, бе свикан, за да вземе решение по делото ѝ, никой не се съмняваше какво щеше да бъде то. Тя очевидно бе проблемно дете и нямаше голяма вероятност съдът да постанови решение, различно от препоръката на съдебните психиатри и социалните работници.
На сутринта в деня на делото Лисбет Саландер бе изведена от детската психиатрична клиника, където я затвориха след инцидента в „Гамла стан“. Тя се чувстваше като концлагерист и изобщо не се надяваше да доживее до вечерта. Първият човек, когото видя в съдебната зала, бе Холгер Палмгрен и ѝ отне известно време да осъзнае, че той не бе там в качеството си на опекун, а на неин представител и адвокат. Тя видя една съвсем нова страна у него.
За нейна изненада Палмгрен категорично я подкрепи и настоятелно пледира срещу предложението за институционализиране. Лисбет изрази учудването си с едно повдигане на вежди, но въпреки това изслуша внимателно всяка негова дума. Палмгрен бе блестящ по време на двучасовия кръстосан разпит на лекаря, някой си Йеспер Х. Льодирман, който се бе подписал под препоръката Саландер да бъде затворена в психиатрично заведение. Всеки детайл от становището бе гледан под лупа, а лекарят бе призован да обоснове научно твърденията си. Впоследствие стана ясно, че лекарските заключения се основават единствено на догадки, тъй като пациентката бе отказала да се подложи на какъвто и да било тест.
В края на пледоариите Палмгрен бе намекнал, че насилственото институционализиране вероятно не само беше в разрез с решенията на съда по други подобни случаи, но също така можеше да доведе до политическо и медийно недоволство. Следователно в интерес на всички беше да бъде намерен алтернативен изход от ситуацията. Подобен език не бе характерен за пледоарии по такива дела, а членовете на съдебния състав се бяха въртели неспокойно в креслата си.
Решението само по себе си бе компромис. Съдът постанови, че Лисбет Саландер е психично болна, но лудостта ѝ не предполага задължително хоспитализиране. За сметка на това обаче бе взето под внимание предложението на началника на социалните служби за определяне на попечител. Председателят на съда се обърна с отровна усмивка към Холгер Палмгрен, който до този момент бе изпълнявал ролята на неин опекун, и го попита дали бе готов да поеме новата задача. Съдията очевидно бе убеден, че Холгер Палмгрен ще откаже и ще прехвърли отговорността на някой друг. Вместо това обаче той добросърдечно обясни, че с най-голямо удоволствие приема да бъде попечител на госпожица Саландер, но при едно условие.
– Само в случай, че госпожица Саландер ми има доверие и е съгласна аз да вляза в ролята на неин попечител.