Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Той се бе обърнал директно към нея. Лисбет Саландер бе до известна степен объркана от всички реплики, на които бе станала свидетел през деня. До този момент никой не я беше попитал за мнението ѝ. Тя гледа дълго Холгер Палмгрен, след което кимна с глава.
ПАЛМГРЕН съчетаваше в себе по един забележителен начин чертите на юрист и социален работник от старата школа. В началото на кариерата си той бе назначен по политическа линия за член на Общинския комитет по социалните въпроси и през целия си живот се бе занимавал с проблемни деца. Между адвоката и безспорно най-проблемната му досега довереница постепенно, макар и не леко, се бе зародило взаимно уважение, което дори граничеше с приятелство.
Съвместната им работа бе продължила единайсет години – от деня, в който тя навърши тринайсет, до миналата година, когато бе отишла до дома на Палмгрен няколко седмици преди Коледа, защото бе пропуснал уговорената им среща. Когато той не отвори, въпреки че от апартамента се чуваше шум, Лисбет се покатери по една водосточна тръба до балкона на третия етаж и влезе в жилището му. Намери адвоката на пода в коридора. Бе в съзнание, но не можеше нито да говори, нито да се движи, защото внезапно бе получил удар, само на шейсет и четири години. Тя извика линейка и пътува с него до болница „Сьодершукнюсет“, а стомахът ѝ все повече и повече се свиваше от страх. Тя почти не напусна коридора пред интензивното отделение в продължение на три денонощия. Следеше всяка стъпка на влизащите и излизащите от стаята лекари и сестри – като вярно куче пазач. Вървеше напред-назад по коридора като неспокоен дух и втренчвше поглед във всеки лекар, който я доближеше. Накрая един доктор, чието име тя така и не научи, я заведе до една стая и ѝ обясни сериозността на ситуацията. Холгер Палмгрен бил получил сериозен мозъчен кръвоизлив и състоянието му било критично. Не очаквали да се събуди. Тя нито заплака, нито трепна. Просто се изправи, излезе от болницата и не се върна повече.
Пет седмици по-късно от общинската служба я повикаха на първа среща с новия ѝ попечител. Първият ѝ импулс бе да не отиде, но Холгер Палмгрен старателно ѝ бе набил в главата, че всяко действие води до определени последствия. Към този момент тя се бе научила да анализира последствията, преди да направи каквото и да било, и след като премисли добре ситуацията, стигна до заключението, че най-безболезненият изход бе да удовлетвори общинската служба, като се преструва, че се интересува от мнението ѝ.
И така през декември тя остави за малко проучването на Микаел Блумквист и смирено се яви в кантората на Бюрман на улица „Св. Ерик“, където една възрастна жена от общинската служба предостави обемната папка с досието на Саландер на адвокат Бюрман. Дамата учтиво я попита как се чувства и явно се задоволи с мълчанието, което получи в отговор на въпроса си. След около половин час тя си тръгна и остави Саландер на грижите на адвокат Бюрман.
Лисбет Саландер си създаде отрицателно мнение за адвокат Бюрман само пет секунди, след като си стиснаха ръцете.
Бе му хвърляла скришни погледи, докато той четеше досието ѝ. Мъжът бе над петдесетгодишен. Имаше добре тренирано тяло; играеше тенис всеки вторник и петък. Косата му бе руса и рядка. Имаше малка трапчинка на брадичката. Ухаеше на „Бос“. Син костюм. Червена вратовръзка със златна игла и копчета за ръкавели с буквите НЕБ, плод на суетата му. Очила със стоманена рамка. Зелени очи. Ако се съдеше по списанията на бюрото му, се интересуваше от лов и стрелба.
През десетилетието на срещи с Палмгрен той винаги ѝ бе предлагал кафе и си бе бъбрил с нея. Нито ужасните ѝ бягства от приемните семейства, нито системното ѝ неявяване в училище бяха успели да го обезсърчат. Палмгрен се бе ядосал истински един-единствен път – когато я арестуваха за побой над влечугото, което я бе обарвало в „Гамла стан“.
– Разбираш ли какво си направила? Наранила си друг човек, Лисбет – бе прозвучал като стар учител и тя търпеливо бе изслушала конското му, без да вземе присърце нито една дума.
Бюрман явно не обичаше да бъбри. Той веднага констатира, че съществуваше известно несъответствие между задълженията на Холгер Палмгрен, както бяха описани в наредбата за попечителство, и факта, че очевидно бе позволил на Лисбет Саландер да се грижи сама за домакинството и финансите си. Той проведе своеобразен разпит.
– Колко печелиш? Искам да получа копие от финансовия ти баланс. С кого общуваш? Навреме ли си плащаш наема? Пиеш ли алкохол? Получи ли одобрението на Палмгрен, преди да си сложиш тези обици по лицето? Поддържаш ли добра хигиена?
– Fuck you[52].
Палмгрен бе нейният спасител след целия ужас, който бе преживяла. Той бе настоявал да се срещат поне веднъж месечно в предварително определени дни, а понякога и по-често. А след като тя отново заживя на улица „Лундагатан“, почти станаха съседи; той живееше на улица „Хорнсгатан“, само на една пресечка от нея. Те се сблъскваха случайно на улицата горе-долу през равни интервали от време и пиеха кафе в „Гиффи“ или в някое друго кафене наоколо. Палмгрен никога не ѝ се бе натрапвал вкъщи; само понякога ѝ носеше малък подарък за рождения ден. Бе ѝ казал, че може да му ходи на гости, когато пожелае. Тя рядко се възползваше от тази привилегия, но след като се върна да живее в квартал „Сьодермалм“, започна да празнува Коледа с него, като се отбиваше в дома му, след като бе посетила майка си. Ядяха печен бут и играеха шах. Тя не бе почитател на шаха. Въпреки това обаче нямаше загубена партия, откакто научи правилата. Палмгрен бе вдовец и Лисбет Саландер смяташе за свой дълг да бъде с него през тези самотни празници.