Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Най-сетне се появиха и учителите. Те едва укротиха истеричния, според преценката им, малчуган. Преди да дойде на себе си, Иван нанесе чувствителни загуби и на възрастните, но отнесе здрав мъжки шамар, който го изтръгна от лудостта му на берсерк. Той застина — изумен и изцеден, обезсилен… Тогава един от онези, с които се биеше, го издебна и с премерен ъперкът го повали на пода. Последната постъпка остана безнаказана — учителите бяха твърде ядосани на Иван, за да обърнат внимание на подлостта. Докато го водеха-влачеха при медицинската сестра, която изми окървавеното му лице и залепи дълбока драскотина на челото, а после го помъкнаха към директора, Иван не можеше да си обясни този последен удар. Плачеше. Никой не разбра защо. Душеше го жалост към всички, които бе напердашил.
Тъкмо това — не носът, не драскотините и синините, не бушонираните очи и скъсаните дрехи — подлостта и смазващият поток от страх, който бе предизвикал, възбудил, отприщил го караха да реве. Както и начинът, по който го съпровождаха — сграбчили за яката като злобно кутре за каишката. Унижението.
Инцидентът се превърна в скандал. Противниците на Иван бяха оставили на бойното поле избити кътни зъби, от близката детска поликлиника заваляха медицински удостоверения за счупени носове, смазани пръсти, очни и бъбречни контузии; пестниците му бяха отворили изискващи сложни шевове аркади и по физиономиите на големите момчета. А хлапакът, който бе автор на последния безчестен удар, изведнъж взе да заеква и да сънува кошмари, които продължиха дълги месеци и го караха да се напикава в леглото.
Родителите на пострадалите подрастващи поставиха пред директора въпроса за пращане на Иван в интернат за трудни деца или нещо такова. Неколцина поискаха обезщетение, заплашиха с адвокати, изразяваха се не с нормални думи, а с чиновнически клишета, сред които най-разбраното беше „причиняване на средни телесни повреди“. За щастие се намесиха двама педагози, които намекнаха пред свиканото събрание, че битите от новия ученик деца системно са го тормозели, така че неизвестно кому би се паднало да получи обезщетение… Стискайки зъби, Валентина опакова предназначените за продажба полуготови дамски костюми и така спечели поддръжница в лицето на съпругата на директора. Възмутените родители, попарени от разкритията, че и техните чеда са се проявили откъм не най-добрата си, меко казано, страна, се задоволиха със санкцията изключване от училището.
По-късно, когато Иван си спомняше случката, той благодареше на съдбата, че не бе успял да запази хладнокръвие в схватката, а бе действал заслепен от емоции. Защото инак щеше да има и строшени на много места кости. Вероятно дори и осакатени.
— Какво се случи, сине? Защо трябваше да преследваш онези деца като дивеч? Та ти дори и месец не изкара в това училище.
— Те почнаха първи.
— И ти тръгна да ги наказваш? Смяташ ли, че си ги научил на нещо? Че не трябва да са толкова зли и глупави, например?
— Не…
— Видя ли? Било е безсмислено.
— Съжалявам, мамо.
— Ох… не е достатъчно. Какво те мъчи, Ванко? Познавам те вече. Кажи какво криеш.
Момчето заби поглед в пода. Валентина го остави да намери нужните думи.
— Страх.
Тя бавно запали цигара.
— От какво се боиш?
Той доверчиво вдигна лице, по което следите от побоя вече бяха едва забележими (а бе изминало едва денонощие от грозната случка!), и простодушно, трогателно отвърна:
— Да не се разболееш и умреш.
Тя тъжно се усмихна.
— Ще се постарая, доколкото зависи от мен, да не правя такива неща. А… какво значи за теб „страх“, сине?
— Срам, мамо.
— Срам?
— Щом някой ме… мрази, значи съм му направил нещо лошо. Нещо съм… виновен. Само че… не знам с какво съм лош. Не разбирам. И не само срам. Болка. Страх ме е от болката. Страх ме е, че когато ударя… ще ги боли.