Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Първоначалната верига каруци със спуснати бортове по периметъра на Лагера постепенно изчезваше и там се издигна висок стобор от заострени колове. Сетне той се сдоби с вътрешни тераси, по които сновяха патрули и надничаха през бойниците. Камъни и пръст укрепваха оградата, превръщайки я сектор по сектор в същинска крепостна стена, над която през равни интервали стърчаха пететажни стражеви кули от дърво.
Гарнизонът постепенно избутваше към периферията на полето становете с цивилно население. Заедно с това намаляваше хаосът и безредието вътре в ограденото пространство, където кипеше работа. От разнопородно гъмжило Лагерът заприличваше на все по-образцово военно поделение.
Но изместеното нестроево множество не се разсея, а се разположи зад Периметъра. Постепенно в него се оформиха що-годе еднообразни махали, които окончателно се установиха от двете страни на Лагера, освобождавайки полето към реката. Там, според асоциациите на Дичо, цареше дух на ориенталско тържище. Море от огньове пушеше нощем отвъд оградата и светлините се губеха сякаш до хоризонта. Там до късно не стихваше ромонът от голямото струпване на живи същества. Командването на армията се ограничаваше да изпраща на мястото патрули за поддържане на реда и следене да не се задръстват пътищата, тръгващи от всяка порта на Лагера.
И ето сега, когато външната стена беше почти готова и с това Периметърът бе на крачка окончателно да се затвори откъм реката, дозорните внезапно се развикаха, сочейки небето. Радослав, който допреди миг се потеше с другарите си по оръжие, моментално заряза работата и заедно с другите войници хукна към забитите в земята алебарди, по които ризници и шлемове висяха като парад на бостански плашила.
Едва след като се въоръжи, Дичо свари да погледне нагоре. Приповдигна козирката на шлема си в мига, в който сигналистите обадиха с рогове и раковини „отбой, но внимание!“, като с това бързо овладяха мимолетната паника сред оказалите се далеч от подразделенията си войници. Всички живо се покатери по терасите на оградата — на Радослав гледката му заприлича на истински щурм, но вече бе свикнал и не се впечатли както преди. Последва другарите си, питайки се какво става. Като малко по-ловък в катеренето от граморите, той се настани сред първите на най-горната, почти довършена стражева площадка на близката кула и внимателно се загледа в разкъсаните облаци. Прикривайки очите си с длан от двете слънца, той премига и ахна.
В небето се белееше ветрило от инверсионни следи! Нима Северната армия притежаваше реактивни самолети?!…
Спомен за един безкрайно мил глас веднага обори това предположение:
— Най-лесно е да се стори магия на сложна машина. Простите механизми са почти неуязвими за заклинания, а пък живите същества имат душа, която криво-ляво се съпротивлява на магията…
— Е, добре, миличко, ама не ми е ясно как ще омагьосаш един танк, например!
— Ох, Дичооо… Ами че електрониката по него, нека и високоорганизирана, ала няма душа — ще я блокирам по-лесно, отколкото да смачкам с магия комар!
— Ха! В един Т-34 няма електроника, ще прощаваш…
— Ала това свидно ти желязо гори нафта, която мога да превърна в мазут или в бензин — така даже по-лесно ще е, отколкото да я правя на вода, да речем… и тогаз — бам! изгоря ти танкът! Или ще се задави. А пък и барутът в снарядите няма да гърми, както трябва, а ще ги плюе аки стара баба зъбите си. И туй е само мъничка магийка — не съм казала, че ще направя от горивото захарен сироп, а експлозивите — в глина, нали? А най-никаква мъчнина би ми било да изсуша смазката в лагерите на ходовата част — ще ли ме гониш с такова возило, а, Тома Неверни?
— Значи… В Долната земя не използват… хм, огнестрелно оръжие като нашето?
— Кой би посмял да мъкне пушка, след като всеки вещер даже, не споменавам колобър, ще му възпламени патроните в паласката!? По-добре е с лък или сабя.
— Сабя не може ли да се омагьоса?
— По-мъчно. А ако и име ѝ дадеш, тя ще се ерчи на заклинанията като да е жива, без да е такава. И стрела, кога е ненадейна, или в облак от други стрели лети — също не е леко с вълшебство да отклониш-отметнеш…
— Значи, най-сигурно е да знаеш огън да бълваш, като тебе, нали, Веренче?
— Ха-ха! Може и тъй…
— Ами ако…
— А, не. Като си допиша в тетрадката за моя Свят, ще го прочетеш сам!…
… Радослав въздъхна и смъкна шлема си.