Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Мисля, че решението ви е правилно. Надявам се синът ви да се чувства по-добре на другото място… Става късно, налага се да си тръгвам…
— Кажете ми нещо хубаво за Иван! — Въпреки че Валентина не бе повишила тон, гласът ѝ прозвуча почти като вик. Вик на давещ се.
Класната спря. Почти не се замисли, когато рече с бледо подобие на усмивка:
— Много е емоционален. Но външно невинаги му личи…
— За ученето имам предвид.
— И аз говоря за същото. Добър е по история. И тъкмо по този предмет понякога реагира на отдавна отминали събития, сякаш се случват сега. Много лично приема нещата. И прекалено… буквално. Характерно е за децата, да, но при Иван е особено силно изявено. Все едно миналото продължава да живее… И с художествената литература е така.
— Той обича да чете…
— Да. И сте напълно права — държи да мисли самостоятелно. Само дето би трябвало да се придържа към някакви рамки, понеже преподавателката му по български беше шокирана от някои негови характеристики на литературни герои… те граничеха с неприлични епитети. Не че нямаше известно право, но съгласете се… да. Забелязах още, че взема от библиотеката учебници за горните класове и ги разглежда с голямо любопитство. Дори задава въпроси, на които съм принудена да казвам, че това ще се учи по-късно. В часовете по физкултура… май не му допадат, макар че през голямото междучасие с жар играе футбол. И то с големите. Колегата ми по физическо смята, че за момчето са по-подходящи индивидуалните спортове, трудно се вписва в колектива…
— Знам за физкултурника — каза Валентина унесено. — Вика, че Иван „се ослушвал“. То е защото синът ми не умее да изпълнява безсмислени команди. Обаче с радост и старание прави нещо, за което му е обяснено с каква цел го прави.
— Да — съгласи се тихо учителката. — Иначе детето няма мотивация. Но…
— Колегата ви физкултурник е ограничен и духовно беден фатмак! — отсече Валентина. Бузите на класната пламнаха. — Ала Иван получи от това нищожество един много добър урок. И сега е отвратен от печеленето с измама. От лекотата, с която е възможно да се победи нечестно. Затова не обича състезанията. Той е против да се печели на всяка цена… Не е моя заслуга. Той сам е избрал да постъпва така… Как да не се гордея с детето си, кажете?
Учителката прехапа устни и внезапно произнесе като скоропоговорка:
— Искам да ви кажа още нещо. Справя се с математиката. Наистина. Не е било необходимо да шиете онзи костюм… — Класната посърна. — Аз… простете ми, но подло се радвам, че Иван повече няма да е в класа ми. Интересно дете е. Само че… само че ме плаши. Той… не е като нас. Съжалявам.
Учителката изхвръкна от стаята разстроена.
Валентина мрачно се загледа във вратата.
Иван дойде след пет минути. Докато бе траяло посещението на класната му, той, поради липса на друго помещение, бе стоял навън, до парното на площадката. Поне така бе обещал, че ще направи. И Валентина не се съмняваше, че ще спази обещанието си.
Иван трудно обещаваше. Но, дали от инат, или от много сериозно отношение към клетвеното „обещавам“ — държеше на думата си. Разбира се, бе дете. Случваше се да не успее. И тогава страдаше.
Какъв ли мъж щеше да порасне?
Иван влезе и кротичко застана до шевната машина. Зачопли с пръст ширитите на покривката. Майка му уморено го изучаваше с отсъстващ поглед.
— Мамо?
— Всичко е наред. Може ли да те прегърна? Време е за лека нощ.
Хванаха го отново. В коридора пред самата класна стая. Вкопчиха се в ръцете му, разпънаха го като на кръст и един дангалак тъкмо се канеше да разкървави носа на безпомощната жертва.
Побойниците като диви животни бяха подушили, че новото момче е плячка. Уж бе отстъпчив, а пък взе че не даде на тартора в класа да препише задачите на контролното! Примерно вдигаше ръка в час — многознайко и натегач! Бой за него!
… А Иван продължаваше да чува плача на жабите. Вкусът на чуждото страдание бе неизразимо по-горчив от собствената му болка, която от съвсем малък бе научен да укротява с вълшебните си думички. Самите тях дори бе забравил — вече нямаше нужда от заклинания, контролът беше станал инстинктивен. Затова по-безопасно му се виждаше да понася ударите, ала не и да причинява болка. И когато плачеше под градушката юмруци и чанти, то не бе от това, за което си мислеха нападащите го.
Но точно в този ден му писна да бъде жертва.
Той нададе гневен вой и тръгна в атака. Момчетата, които го държаха, видяха звезди посред бял ден от острите му лакти. Иван се нахвърли върху мъчителите си толкова яростно, че никой не помисли да окаже съпротива. Побягнаха. И тогава той освирепя, че бягат, че не приемат честен бой. Втурна се да ги преследва. Ненадейно станалите плячка хищници потърсиха защита от по-големи свои приятели и Иван налетя на коравите юмруци на батковците, а сетне — върху твърдата мозайка на пода… Падаше — изправяха го с шутове. Той ръмжеше и се хвърляше отново и отново в схватка без никаква пощада, скачаше на крака, заслепен от плесници, задавян от кръвта от носа — и не спираше… Пред това необуздано зверче големите момчета се стъписаха. Той се мяташе в образувания от тях плътен кръг, известен сред любителите на жестоки забавления под името „моряшка топка“, но този път всеки се стремеше не толкова да го цапардоса, колкото незабавно да го отблъсне от себе си. Иван всяваше ужас, но те не можеха и да отстъпят, защото цялото училище ги гледаше… Вече съжаляваха, че са се забъркали в тая каша.