Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Облачните следи изтъняваха, дочу се далечен гръм. Няколкото светли точки прекъснаха дирите си и се превърнаха в бледосини парашутчета на глухарче, но илюзията за размерите им се разсея моментално. Те се уголемяваха, растяха, а заедно с тях растеше изумлението на Радослав.
Метални кълба с големина на двайсететажни блокове със съвършена точност кацаха в полето на юг и запад от недостроения Периметър. Издутите парашутни куполи увяхваха, сбръчкваха се и покриваха гигантите, земята до тях, цопваха в реката.
Местността потръпваше при всяко приземяване.
Общо кацнаха единайсет кълбовидни апарата. Дори отдалеч по корпусите им личаха следи от обгаряне.
Разнообразни племена грамори и фамори, човекоподобни горски жители (за които Дичо реши, че трябва да са самодивски род), върколаци и други същества, приличащи на междурасови мелези — всички те наблюдаваха кълболетите с одобрение и коментираха помежду си събитието. Радослав понаостри уши, но схвана малко от репликите. Само едно разбра: за пристигналите се говореше, че идвали от Белон.
Белон бе една от планетите, чиито имена служеха за означаване на батальоните — „арави“ — в състава на Армията. С още по-разпалено любопитство Дичо впи очи в машините на пришълците. Металните сфери пукаха, докато изстиваха, а от бронята им се сриваха и падаха големи пластове шлака.
Измина четвърт ури, ала кълболетите нито помръдваха, нито се отваряха. Офицерите, наричани „квирини“, върнаха войниците към работата им.
След още половин ури обаче около близката порта в Периметъра настъпи оживление — към Лагера пъплеше колона „белонци“, напуснали своите апарати. Строежът отново замря.
Жителите на незнайната страна (или планета, скептично уточни наум Радослав) рязко се отличаваха от всички срещани досега кашепци. Явно и местните народи никога преди не бяха виждали с очите си живи белонци, защото от близките казарми довтаса солидна тълпа зяпачи.
Новите съюзници представляваха невероятно зрелище. Едри колкото земни крави, те необичайно тихо топуркаха по прясно настлания паваж на шосето-улица. Краката им приличаха на алебарди, а самите те като цяло — на паяци или морски раци, но само бегло. Пълзяха бодро, в съвършен синхрон, над фасетъчните им очи (ако бяха очи) потрепваха пипалца и антенки. Около Дичо войниците се отдръпваха на безопасно разстояние.
Лъчите на двете слънца играеха по насекомешките черупки на белонците. Тази външна обвивка бе покрити с релефни, по-точно вдлъбнати орнаменти, твърде правилни, за да са естествени гънки. Кой знае, може би гравираната украса бе аналогична на татуировка. Маршируващите пришълци бяха еднакви като близнаци, като механизми… но Радослав ги чувстваше, че са живи.
В средата на колоната съществата-войници носеха върху гърбовете си странни и фини създания. Те приличаха на хибриди между оси и богомолки, макар че приликата бе по-скоро опит на Дичовото въображение да намери в чуждите им тела аналози на познати земни форми. Когато носените грациозни белонци се изравниха с младия мъж, той отстъпи почти ужасен. Техните вкостени кожи също имаха гравировка, но още по-гъста и дълбока, изтънила черупките им до крехка прозирност. Радослав виждаше как пулсират вътрешностите им.
Колоната спря стряскащо внезапно — всички като един.
Нежните същества — очевидно някакъв вид аристократи — се поизправиха върху гърбовете на носачите си. Размахаха пухкави антенки. И нададоха глас.
Така би могъл да проговори щурец през синтезатор.
Радослав нищо не разбра, дори не предположи, че в звуците се съдържа някакво смислено послание, но войниците наоколо отвърнаха — малко плахо, предпазливо, но дружелюбно.
Белонските редници затракаха с предни крайници. След кратко объркване бойците на Северната армия им отвърна с удари на каските по оръжията си.
Това сякаш окончателно разреди напрежението, повече или по-малко човекоподобните войници се усмихнаха на крайно нехуманоидните си съюзници. Пред офицерите-богомолки застанаха граморски пеон-квирини, тоест офицери от щаба, и поведоха необичайното попълнение към вътрешността на Лагера.
За съжаление крепостната стена трябваше да се довърши, майсторите се развикаха за материали и заедно с другите Радослав се върна на работа. Така и не видя как точно белонците изградиха сиво-кафеникавите куполи, под които се скриха. Във всеки случай, когато Периметърът бе окончателно затворен откъм реката и нейните езерца и мочурища, белонските „термитници“ вече бяха станали част от пейзажа в Лагера.
Късно вечерта в корпуса на всеки от спускаемите апарати, максимално близо до земята, зееха по няколко кръгли отвора. Те се открояваха в мрака и през тях можеше да се видят фосфоресциращите недра на кълболетите. Край тях бъкаше от суетящи се инсектоиди, които вадеха от вътрешността на металните сфери нещо като яйца или ларви. Подреждаха ги в каруци, постлани с бали вълна, и ги караха към термитниците си.