Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Чакайте, чакайте, какво искате да ми кажете с това „саможив“? Това дразни ли ви?
— Не внимава в час.
— Вдигате го с неочакван въпрос и той какво — не отговаря ли?
— Не… отговаря си.
— Значи внимава.
— По вида му изобщо не може да се каже!
Валентина знаеше какво значи това. Иван наистина често придобиваше такъв израз, все едно се вслушва в себе си. Ала това бе съвсем друго! Нямаше нищо общо с „невнимаване“! Тонът ѝ стана остър:
— Ако имате претенции към това какви гримаси прави синът ми, недейте ме баламосва, а направо си признайте, че не ви харесва по какъв начин ви слуша!
— Не съм дошла, за да търпя грубости!
— А за какво сте дошла в дома ми? Да нагрубявате мен? Да искате от сина ми да е играчка с навиваща се пружинка? Или сте чула за костюма на преподавателката по аритметика?
— Виждам, че сте директна.
— Точно така! И директно ви заявявам, че няма да търпя изсмуквани от пръстите упреци към сина си! Ако не учи, ако наистина не внимава, ако чупи нещо или се конфронтира със съучениците си, или с вас и вашите колеги — ще ви изслушам и ще взема мерки. А така да се чудите за какво да се заядете — няма да стане. Та какво конкретно не е наред с Иван? По кой предмет сте недоволна от него?
— В час по рисуване постиженията му са… незадоволителни.
— Направо кажете „жалки“. Е, не всеки е роден художник. Друго?
— Винаги отговаря мудно при изпитване.
— Да. Детето ми се оплака, че сте го нарекли глупак пред целия клас. И то защото е решил да ви даде пълен отговор на въпрос, за който сте искала еднозначен кратичък отговор. Вместо да оцените способността му да разсъждава, вие сте го огорчили. Иван всичко ми разказа. И каза какво е възнамерявал да ви отговори. Лично аз бих се възхитила на такова изложение, ако се намирах на вашето място. Дори не можах да повярвам, че той сам го е измислил. А Иван не лъже. Не лъже, нали?
— Не… но е склонен да преувеличава… да фантазира…
— Това също опровергава твърдението ви, че бил „тъпак“. Щом бъркате склонността към изчерпващи отговори с недосетливост, що за педагог сте! Друго?
— Слушайте! Престанете да ме нападате толкова яростно! Не знаете как… как е способно да смути някого това дете! Сигурно знаете, но сте свикнала. Не ви пречи.
— Какво имате предвид?
Знаеше предварително какво ще чуе.
— Това как гледа понякога! — учителката потрепери. Плъзна взор по захабените тапети. Валентина стисна зъби. Не можеше да си позволи дори най-дребния ремонт на наетата стая. Класната продължи почти плахо, но и с някакво потиснато ожесточение: — Много особено гледа. Очите му са все едно… обърнати навътре. А когато по този начин забележи някого… като се втренчи… и… като гола съм пред него! Промушва те с очи като с шиш…
Настъпи мълчание. Валентина унило изучаваше ръцете си. Вече втори месец не можеше да си направи най-обикновен маникюр — просто да придаде приятен, не моден или екстравагантен вид на ноктите си — все пак работеше с тези ръце, не ѝ трябваха многосантиметрови атрибути на граблива птица с паунски разцветки.
Учителката бавно осъзнаваше, че на това, което бе изрекла одеве, не можеше да се отвърне нищо смислено. Валентина се изкашля и дрезгаво — напоследък пушеше много, и то съвсем евтини цигари, „Слънце“ — попита:
— Да не би да не изпълнява някакви ваши разумни и регламентирани изисквания?
— Не… дори е прекалено изпълнителен. По същество това затруднява контактите му с останалите деца…
Валентина предизвикателно забарабани с пръсти по плота на прибраната в своето шкафче шевна машина — друга масичка в стаята на тази „квартира“ нямаше.
— Нарочили сте го за подмазвач значи — бодливо изрече самотната майка. — И настройвате съучениците му против него. Разбирам.
— Аз не…
— Не вие конкретно. Колегите ви накуп. Специално вие навярно сте по-свястна от тях, въпреки че нарекохте сина ми глупак публично. Мисля, че ще е по-добре да потърся друго училище за Иван… Какво, нима желаете да ми предложите „компромисно решение“? Съжалявам. Шиенето и бродирането, да не говорим за плетенето, са моят занаят и с него изхранвам детето… и себе си, ако остане. Стига толкова подаръци и услуги без пари.
Учителката сковано стана от стола. Прошепна задавено:
— Не. Няма да ви предлагам „компромис“. Въпреки че имах намерение, признавам. Не допусках, че положението ви е толкова…
Валентина блесна гневно с очи и класната се отказа да довърши започнатата фраза, а вместо това заговори припряно, прескачайки на следващото, което имаше наум: