Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ала едно от тези племена, което водеше стадата си през равнината, накара граморите да проявят известна нервност и да спрат, за да пропуснат пастирите пред себе си. Множеството животни, подобни на овце с дълги шии, пълзеше успоредно на друма в прах и шум. Блеене, тенекиено дрънчене на чанове, клепала, звънци, подобни на лай подвиквания от страна на стопаните… Когато основната група се изравни с неподвижната граморска колона, овчарите надуха гайди, а неколцина от тях се приближиха с дарове на ръце — по една жива овца на всеки седем граморски каруци. Отдалеч Радослав си помисли, че пастирската армия е по-примитивно въоръжена — тояги с метални пръстени накрая, подострени колове с метални накрайници. Самите овчари бяха нахлупили странни качулати шапки.
Но ето че един пастир тръшна приношението си до двуколката на Радослав и се ухили към облещения отгоре човек.
По-точно — озъби се. Макар и дружелюбно.
Лицето му бе… поразително. Не човешко, не фамо-граморско, а кучешка или вълча космата муцуна. Ръцете нямаха друго название освен лапи.
Докато Дичо се пулеше към него, цъфнаха още пастири и оставиха пръстени делви със сирене. Говореха с благодарящите им грамори, като приджавкваха и подръмжаваха. Бяха като очовечени от някой луд доктор Моро немски овчарки, облечени в бели и светлокафяви шаячни дрехи, с широки лилави пояси от вълнен плат, затегнати с кожени колани, от които стърчаха криви като сърпове ножове с кокалени дръжки. Все пак носеха шапки — тежки рунтави калпаци, и бяха наметнати с ямурлуци в бяло, черно и зелено. Над босите ходила, от глезените нагоре — черно-бели навуща. Тъкмо тези едва ли не български носии го извадиха от равновесие.
Бе готов да се закълне, че е видял не кукери, а ни повече, ни по-малко — живи върколаци, особено когато чу граморите да ги наричат „хора-вълци“. Радослав проумя тревогата на граморите, когато вирна глава към луните. Наближаваше пълната фаза на Вер Шелард.
Изпроводи с облекчен поглед калпаците на вълците и червените забрадки на вълчиците.
По време на нощувката далеч напред се чуваше дълъг вълчи вой, който плашеше грзутата.
А месото на „овцата“ — прилична по-скоро на дребна латиноамериканска лама — се оказа много, много вкусно.
Степите свършиха. Започнаха гори, разделени с дерета, поля и хълмове.
При прекосяване на една особено обширна дъбрава, отдалеч в просеката ѝ се показаха някакви дългокоси горски жители, яхнали елени и въоръжени с грамадни лъкове. Изреваха сигнални рогове и колоната спря. Вождът на граморите дълго опипва донесена му възлеста връв. Радослав се мъчеше да разгледа еленоездачите, които много повече от досега срещнатите раси и племена приличаха на хора. Поне от разстоянието в няколко хвърлея изглеждаха подобни на него… Но те изчезнаха сред дърветата, потънаха като видения в шубраците, а каруците отново потеглиха по заповед на издаващите пронизителни звуци рогове.
С помощта на кочияша Радослав уточни за себе си, че разстоянието „хвърлей“ се изминава от двуколката за три завъртания на колелата — хвърлеят излезе трийсет-трийсет и един метра. Установи също, че използваната от неговите спътници мярка „разтег“ е точно два метра, петдесет и пет сантиметра — с около седемдесет сантиметра по-малко от диаметъра на колелата на каруците. Завършил изчисленията, той си даде сметка, че след срещата с еленоездачите граморите са смълчани и угрижени.
Когато лагеруваха същата вечер, над тях прелетя ято кораби. От въздухоплавателните съдове се донесоха сигналите на някакво съобщение. Радослав със смайване гледаше тези исполини, ловящи с яркоцветни платна ветровете. Какво само можеше да се направи от дървени гемии, вързани за събрани накуп делтапланери…
При друг пък техен стан кацнаха огромни орли. Яхналите ги същества бяха със забулени лица и само отдалеч имаха човекоподобен вид. Пристъпваха така, сякаш коленете им се свиваха назад, а може би така си и беше. Пилешките им движения накараха Дичо да предположи, че и те са вид безкрили птици, а после съвсем се обърка кои всъщност са разумните същества в тази летяща армия, след като видя, че командирът на граморите приказва с един от орлите, по чиято сбруя блестяха мънистени украшения.
Радослав постепенно свикваше с езика на граморите и вече имаше известни успехи.
И тук, както във фаморския, думите служеха и за съществителни, и за прилагателни и глаголи. В употребата им съществуваха специални форми: отрицателни и „сочещи“, което от българска гледна точка му звучеше като немълча, отдърво, къммен, каруца-във. Той често се сблъскваше с твърде познато звучащи слова, например стягх за знаме, съвсем българската дума плък, която се отнасяше до голям отряд ловци, тръгнали да преследват глутница хищници. Други фрази смътно му напомняха нещо чуто. Често смисълът на някой израз сам изникваше в главата му. Буквален превод понякога помагаше, друг път пречеше. В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: скърцало — означаващо много неща, които скърцат; коловрът — около; всекин — общ; всичкост, обратник, тукай насам, тамай си там… хубав глагол — „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни. А тази особеност я имаше и в родния му български език! Силно го объркваха обаче формите за множествено число: един грамор, но много грамарду; едно грзу, но стадо гуразан.