Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
— Нападнати? — Харкър почти изкрещя. — Те ни размазаха! Аз… никога не съм преживявал подобно нещо. Може би… са милиони. И стават все повече и повече. О, Господи, те… те унищожават всичко. Убиват всеки, когото срещнат.
Майк отново понечи да прекъсне Харкър, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Чувстваше, че младият войник е близо до нервен срив. Една погрешна дума и нямаше да научат вече нищо повече.
— Сега се успокойте, Джон — каза тя. — В момента не сте в опасност. — Посочи към хеликоптера. — Летяхме целия предобед, без да срещнем нито един извънземен.
— Те идват — упорстваше Харкър.
— Възможно е — каза Черити малко по-твърдо. — Но не сега. Сега ще си отдъхнете, по дяволите, и после ще разкажете какво се е случило.
Майк нетърпеливо превъртя очи, но Черити отново му отправи предупредителен жест. Харкър беше почти полудял от уплаха. Можеха да бъдат доволни, дето изобщо още говореше.
В очите на Харкър се таеше паника, но той наистина малко се поуспокои. Въпреки това трябваше да минат още четири-пет минути, преди да се овладее дотолкова, че да може да говори свързано.
— Частта ни беше разположена оттатък, в Колинсвил — започна той, — когато изгасна светлината. Мъничко, забутано селце, може би на петдесет мили оттук. Никой не знаеше какво се е случило, разбирате ли? Първо помислихме, че са паднали бомбите, но постепенно разбрахме истината. Мнозина чисто и просто изчезнаха. Дезертираха, разбирате ли? Искаха да си идат у дома, при семействата си.
— И тогава дойдоха извънземните? — попита тя предпазливо.
Харкър поклати глава.
— Не веднага. В началото всичко беше мирно и тихо. Чувахме за боеве на изток и на запад, но при нас… нямаше нищо. Изглежда, като че ли нападаха само военните съоръжения — летища, бази, складовете на Националната гвардия…
Харкър пристъпи неспокойно от крак на крак. Погледът му се мяташе между хеликоптера и възвишенията на север. „Дете е все още“ — помисли си Черити, полусъстрадателно, полуядосано. Не биваше да се пъхат деца в униформи и после да се очаква от тях да вършат работата на мъжете.
— Имате ли… цигари? — попита внезапно Харкър. Черити поклати глава, но Майк бръкна в джобчето на сакото си и извади още неразпечатан пакет „Марлборо“.
— Задръжте ги — каза той. — Но ги пестете. Такива неща вече не се произвеждат. Довоенна стока.
Харкър се усмихна от учтивост, посегна към цигарите и бръкна с другата ръка в джоба си, за да извади запалката.
Поне така си мислеше Черити.
Но той не извади запалка, а пистолет и освен това беше посегнал не към цигарите, а към китката на Майк, бързо и рязко, и изведнъж съвсем не нервно, а с такава сила, че инстинктивното движение за отбрана у Майк последва твърде късно. Майк извика, падна на колене, когато Харкър бързо и брутално изви ръката му и напразно се мъчеше да отслаби хватката.
Черити се хвърли на земята, със светкавично претъркулване се изправи отново на крака и се метна към Харкър.
Тресна изстрел. На десет сантиметра пред краката на Черити хвръкна пясък и тя застина по средата на движението си. Вдигна бавно ръце, погледна недоумяващо Харкър и после полека се извърна настрани.
Не беше стрелял Харкър. Багажникът на колата се беше отворил и се появи войник със зелена униформа, чийто шестнадесетмилиметров автомат заплашително беше насочен към корема на Черити. Не можеше да разгледа добре лицето му, но беше уверена, че следващият изстрел нямаше да разпилее само пясъка пред краката й.
— Много добре — произнесе глас от другата страна на колата. Внимателно, за да не изнервя допълнително и без това достатъчно изнервения войник, чийто пръст беше върху спусъка на оръжието, тя се извърна встрани и съзря трето униформено лице. Мъжът, без да бърза, бавно се изправяше зад колата. В ръката му също имаше пистолет, но той го държеше доста небрежно. Черити се попита той пък откъде беше дошъл. Багажникът на колата беше твърде малък, за да се скрият в него двама мъже. Сигурно е бил скрит зад седалките. Наруга се наум за собственото си лекомислие, че не беше прегледала по-внимателно колата.
— Хубаво е, че сте разумни, капитане — каза мъжът, заобикаляйки колата и приближавайки се към нея. — Ако продължите все така, сигурно ще се разберем. Ако не, Марк ще ви застреля, ясно ли е?
Черити кимна и отвърна през зъби:
— Ясно. — Сега, когато той се беше приближил, тя видя, че носеше униформата на генерал. — Кой сте вие? Бартън?