Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
— По дяволите, използвайте тогава резервния тунел — изрева Бекър. — Нямаме време за дискусии, капитане! Изпълнявайте моите нареждания! Ние ще пристигнем най-късно след двайсет минути при кораба.
Чу се леко щракване, когато Бекър прекрати набързо разговора. Черити погледна ядосано слушалката, трясна я върху вилката и отново се наведе, за да вземе нещата си. Бекър не грешеше — хангарът, в който се намираха „КОНКЪРЪР“ и другият космически кораб, беше достатъчно отдалечен от същинското бункерно укрепление, за да е все още в действие. Каквото и да беше това, което беше улучило станцията СС Нула Едно, а то с положителност беше нещо дяволски голямо, то съвсем сигурно е било насочено към сърцето на бункера, а не към намиращия се на почти пет мили разстояние космически хангар, за чието съществуване и без това знаеха само шепа хора.
Кракът я заболя още по-силно. Погледна се и забеляза едно тъмно, постепенно увеличаващо се, петно над раната. Но това сега не беше толкова важно. Ако не се измъкне колкото се може по-бързо оттук, помисли си тя, нямаше да е необходимо да се тревожи повече за тази дупчица на бедрото си.
Продължи да куца нататък, стиснала здраво зъби, стигна следващото разклонение на коридора и спря отново. Къде, по дяволите, беше този проклет резервен тунел? Бекър й го беше показал един-единствен път и дори мисълта за него беше предизвикала у нея такъв страх, че почти не беше запомнила разположението на входовете му — не беше непременно работа за всеки да хлътва в някаква дупка, за да се плъзга миля и половина надолу по все по-разширяващи се спирали…
Стрелбата пред нея се усили и сред непрестанното плющене на картечните залпове и виковете тя дочу и друг звук — един звук, който й се стори прекалено познат и от който се смръзна кръвта в жилите й — глухото, сухо пращене на грубите оръжия на насекомите.
И когато стигна до края на коридора, Черити можа да ги види. Половин дузина от огромните червеи лежаха неподвижно сред развалините, а зад и между тях се движеха десетки от слабите четириръки наемници. Черити осъзна болезнено, че тези огромни червеи не са били нищо друго освен авангарда, пионерите, които са разчистили пътя към бункера и които бяха следвани сега от щурмовите отряди. Нападението не изглеждаше особено успешно — войниците, които оказваха съпротива, едва ли бяха повече от двадесет на брой, но очевидно бяха унищожили стотици насекоми, и това ставаше май по-бързо, отколкото пришълците смогваха да изпълзят от огромните си дупки. Въпреки това нямаше никакъв смисъл, помисли си тя огорчено. Не можеш да смажеш противник, който разполага с неограничени резерви.
Ругаейки наум, тя се дръпна малко назад в коридора, откри друго отклонение, край което първия път очевидно беше минала, без да го забележи, и хукна, куцукайки, нататък. Кракът я болеше все повече и повече.
Когато се вмъкна в страничния коридор, се озова пред някаква сянка. Вдигна инстинктивно оръжието си, чу изплашен вик и в последния момент дръпна пръста си от спусъка, след като позна стоящия насреща й човек.
— Стоун! — извика тя. — Какво търсите тук, по дяволите?
— Търсех вас — отвърна Стоун. Огледа се нервно и после посочи към коридора, откъдето беше дошъл. — Трябва да се махаме оттук, капитане!
— Какво означава това? — попита ядосано Черити. — Имам заповед, лейтенанте, и вие…
— Забравете я — прекъсна я Стоун. — Те са навсякъде, Леърд. Свършено е. Но аз мога да ви изведа оттук, ако желаете.
Черити не помръдна от мястото си.
— Оттук ли? — попита тя. — А къде, лейтенанте? Там горе няма нищо друго, освен радиоактивен ад!
Стоун се засмя сухо.
— Нима? Да не мислите, че са хвърлили бомба? — Заклати така буйно глава, че косата му се разлетя на всички страни. — Това беше Бекър — заяви той.
— Бекър ли? — Черити пое изплашено дъх. Разбираше какво казва Стоун, но не искаше да му повярва.
— Този идиот взриви експлозивите — каза Стоун горчиво. — Не беше атомна бомба, капитане. Бекър вдигна във въздуха половината бункер. Няма вече никакъв изход.
Глава 14
Миналото
8 декември 1998 година
Мирното протичане на последните дни и гробовното спокойствие в киномотела на Стен мамеха. Колкото повече навлизаха във вътрешността на страната, толкова по-често се натъкваха на следите от тежки боеве. Още на следващия ден преживяха две преки нападения, като първото бе от едно чудовищно насекомо, което, за щастие, се оказа много по-бавно от хеликоптера. Майк се измъкна от първата атака на летящата твар, давайки чисто и просто повече газ. Втория път нямаха толкова късмет — Майк забеляза опасността твърде късно и те се озоваха неочаквано сред рояк дебели черно-кафяви същества, които като че ли с хиляди се нахвърлиха върху хеликоптера. Не бяха достатъчно бързи и силни, за да разбият например кабинката от плексиглас, но плющяха като картечни изстрели по цялото тяло на летателния апарат. След това Черити се чудеше, че Майк изобщо бе успял да задържи хеликоптера във въздуха.