Поглед в мрака

Скорпионът се хвърли напред и удари, но Тисамон вече не беше там, а когато животното се обърна отново към него, стана ясно, че една от щипките му липсва. Отстъпи назад, докато опашката му не опря в парапета на арената, после нападна отново. При втория сблъсък Тисамон отряза жилото му, но и този път не го уби.

„Също като при предишната битка, силният си играе със слабия — помисли си Тиниса. — Как е допуснал да стане част от това?“

Миг по-късно Тисамон нападна на свой ред, отсече наполовина втората щипка на скорпиона, метна се към обезоръженото създание и заби сърпа си в очите му, не веднъж, а три пъти, докато раненото насекомо не се сгърчи в предсмъртна конвулсия.

Публиката избухна в диви овации. Тисамон не реагира, не ги погледна, не се поклони, само се взираше в мъртвия звяр сякаш би предпочел да е на негово място.

— Ценна стока е той — повтори майорът, — така че нараниш ли го, и теб ще направим робиня, без значение колко полезна би била иначе. А и той вече не е опасен за теб. Сама виждаш. Вече е наш.

Тя събра сили и се усмихна — най-трудната й преструвка досега.

— Виждам, че е получил по-жестоко наказание и от най-смелите ми мечти — изрече със свито сърце.

Смяташе, че майорът ще я вземе един вид под крилото си. Вместо това и без изобщо да я потърси, на следващата нощ той изчезна с все безценния си дуелист. „Страх го е било, че искам да убия Тисамон.“ Явно беше доловил нещо от силните й емоции, разчел ги бе неправилно и бе решил да не рискува живота на ценния си актив.

Първият й порив бе да тръгне след тях, самотна паякородна, отправила се към центъра на Империята. Дори си приготви раницата и я метна на гръб. Но изглежда, беше понаучила нещо от доведения си баща, нещо, което я накара да промени решението си. „Тръгна ли сама, ще ме заробят или ще пролея толкова кръв, че ще се видят принудени да ме убият.“

Отвели бяха Тисамон като роб в окови, разстоянието помежду им растеше с всяка минута, а тя нямаше друг смислен избор, освен да заложи на деликатната игра. Намираше се в Империята, където всеки чифт очи принадлежеше на шпионин, готов да я разкрие. Тиниса не притежаваше нужните умения да се справи с тази ситуация, а и лицето й трудно можеше да остане незабелязано тук. Завидя горчиво на ликоменящата Сцила, която можеше да отиде навсякъде и да направи всичко, а беше използвала дарбата си по най-лошия начин.

Минаха два дни, преди да попадне на подходящия човек. Дотогава се движеше през организирания хаос на Аста като остър нож в масло. Държеше се надменно, сякаш е агент на някой голям началник. Използва малкото, което беше подразбрала от Талрик за тайнствения Рекеф, за да внушава чрез многозначителни погледи и премълчавания мисълта, че е агент от външната служба на организацията. Офицерите гледаха на нея като на неприятна загадка — не можеха да решат дали да я оставят да се мотае наоколо им, но и не смееха да се отърват от нея без изрична заповед. Тиниса вървеше по тънко въже, стремеше се да избягва висшите офицери, а в умовете на сержантите и лейтенантите сееше смут.