Поглед в мрака

Пътешир мънкаше уплашено, неспособен да обясни кои са и що дирят тук. За разлика от него Тиниса запази самообладание в достатъчна степен, за да съзре алчната искрица в очите на патрулния командир. Наложи се да сръга няколко пъти Пътешир, докато той схване намека. Накрая контрабандистът дръпна командира настрани и му предложи дарение за военната кампания на императора. За щастие, сред другите неща в трюма на кораба имаше и машинно рязани диаманти от колегиумските работилници, които получиха радушно посрещане.

И точно тогава се случи необяснимото. Тиниса погледна към командира на имперския патрул и чу думи в главата си. Гласът, който ги изрече, изобщо не приличаше на нормален глас. Съставен беше от шепот и шумолене на опадали листа, и от мрак между дървета, всичко това натикано в пролуките между човешките думи, за да оформи краткото изречение: „Иди с него“.

Тя се стресна така изведнъж и без видима причина, че осородният я погледна подозрително изпод вежди.

— Какво? — попита той. — Тази каква е, от екипажа или пътничка?

— От екипажа. Охрана — обясни Пътешир.

— Извинете, сержант — намеси се Тиниса. — Питах се дали…

— Дали какво? — Той я изгледа от глава до пети, но видяното не предизвика очакваната усмивка. Имаше ъгловато лице с широка челюст, което едва ли беше свикнало да дава израз на чувствата му.

— Дали е хубаво да се работи за Империята?

Сержантът премести поглед от нея към Пътешир.

— Омръзнала ти е компанията на този тип, а? Нищо чудно.

— Писна ми да работя за клоуни — потвърди тя. — А вие, имперците, винаги сте на печелившата страна. — Не обърна внимание на пискливите възражения на Пътешир. — Има ли с кого да поговоря в базата ви? Или не приемате външни хора?

Този път осородният се усмихна, макар и едва-едва.

— За помощната войска чувала ли си? Там има всякакви и от всички раси. — Лицето му все така си оставаше непроницаемо, но Тиниса се досети накъде текат мислите му — че във войната с Равнините един местен шпионин би бил от полза. „Нека си мисли, лошо няма“ — каза си. — Мога да те заведа в лагера в Аста — продължи той. — Ако там решат, че има полза от теб, все ще намеря към кого да те прикрепя.

— Това би било напълно приемливо за мен — отвърна Тиниса.

Не се сбогува със скандализирания Пътешир, само проследи с поглед кораба му, който се издигна в небето и пое към Хелерон. Хелерон, накъдето уж пътуваше и самата тя… така че защо не беше на кораба? Заради някакъв си глас в главата й, който й каза да върви с осородния.

Зачуди се дали и Фелисе Миен чува гласове в главата си, или нейната лудост е от друг вид.

Така или иначе, поне на първо време пътят й беше определен. Имперският патрул пое на североизток със спокойното темпо на кроткия товарен паяк, а фиксът току правеше кръгчета в небето над тях. Не помнеше много от Аста — среднощно разузнаване с Тисамон в търсене на Че. Сега беше съвсем сама, можеше да разчита само на бързия си ум и на три думи, изречени от глас, който не познаваше.