Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ерик гледаше със смесица от обреченост и замайване как първите петима мъже изкачиха шестте стъпала, водещи към бесилките. В някакъв далечен ъгъл на съзнанието си знаеше, че скоро ще ги последва, но в сърцето си не можеше да приеме това за истина. Имаше чувството, че всичко това се случва на някой друг, не на него.
Мъжете стъпиха на високите сандъци, поставени под примките. Довлякоха и Том. Той риташе и плюеше, и се опитваше да ухапе пазачите, които го държаха. Накрая го качиха на сандъка и един от тях скочи зад него и бързо му надяна клупа на шията. Двама други го държаха — и след секунда той сам изрита сандъка и умря преди да бъде дадена заповедта.
Ерик си мислеше, че ще последва някакво официално обявяване на присъдата, но без никакви церемонии Робер дьо Лунвил застана пред осъдените, с гръб към хората, които все още бяха в килията, и гласът му се извиси над двора:
— Обесете ги!
Пазачите изритаха сандъците изпод краката на мъжете и след секунда се възцари тишина.
Стомахът на Ерик си сви от гледката: трима мъже бяха увиснали безсилно — знак, че вратовете им са се прекършили; друг се изви рязко и после умря; но последните двама ритаха, като че ли бавно се изкачваха към смъртта. Том беше единият от тях и както се стори на Ерик, умираше страшно дълго. Другият, по-слабичък, изрита един от пазачите и Биго каза:
— Би трябвало да им вържат краката, ако имат поне малко ум в главите. Да оставят малко достойнство на хората, та да не ритат така.
— Достойнство ли? — каза Ру, който стоеше до Ерик и плачеше от ужас.
— Нищо друго не остава на човек, момко — каза Биго. — Човек идва гол на тоя свят и гол си отива. Дрехите върху тялото му не значат нищо. В душата си човек е гол. Но все пак достойнството и смелостта значат нещо. Може би е нищо за някои, но някой ден — никой не може да е сигурен в това — някой от тези пазачи може да каже на жена си: „А бе веднъж обесихме един здравеняк. Знаеше как да умре.“
Том Неуловимия ритна за последно, изви се и замря. Робер дьо Лунвил изгледа труповете, после махна с ръка и извика:
— Свалете ги!
Войниците отрязаха въжетата на увисналите мъртви тела и докато ги смъкваха от ешафода, други забързаха с нови въжета, завършващи с клупове, и ги провесиха на напречната греда.
Внезапно Ерик разбра, че идват, за да ги вземат. Коленете му се разтрепериха и той се хвана за студената каменна стена. „Това е последният път, когато докосвам нещо с ръката си“, мина му през ума. Робер дьо Лунвил мина пред пазачите и ги поведе.
През стените можеха да чуят тропота на ботушите по каменната настилка, после по коридора. Приближаваше се все повече и напълно объркан, Ерик си пожела всичко да свърши: струваше му се, че е минала цяла вечност, докато войниците стигнаха до килията. Той притисна силно ръка към стената и допирът до грубата й повърхност като че ли беше в противоречие с приближаващия му край.
Решетката изскърца, отвориха я и дьо Лунвил започна да вика имената на затворниците. Ру бе четвърти, Ерик — пети и Шо Пи, единственият, който нямаше да бъде обесен — шести.
— Чакайте — възкликна Ру панически, — не може да… тук не е…
Един от пазачите го стисна за рамото.
— Строй се, момче.
Ру застана зад човека пред себе си. Очите му бяха ококорени, по лицето му се стичаха сълзи, а устата му мърдаше и казваше нещо, което Ерик не можеше да разбере.
Ерик се огледа и почувства тъпа болка в стомаха си, като че ли бе отровен. После вътрешностите му се свиха и той се уплаши, че ще напълни гащите. Усети, че гърдите му се стягат и че диша трудно. По лицето му се застичаха капки пот; след миг се изпоти целият. Той отиваше да умре!
Началникът на стражата даде заповед и ги изведоха. Ерик се чудеше как стъпва в крак, след като краката му не искат да помръднат и на всичкото отгоре треперят. Ру също трепереше и Ерик посегна да го докосне по рамото, но белезниците и оковите му попречиха. Пресякоха голямата зала пред килията на смъртниците и продължиха по дълъг коридор, после по друг, който водеше до няколко стъпала.