Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Изкачиха се по тях, завиха и излязоха на дневната светлина. Слънцето още не се бе показало над стените, така че се движеха в сянка, но над главите им синьото небе предвещаваше хубав ден. Сърцето на Ерик едва не се пръсна, когато си помисли, че няма да може да види този ден.
Ру плачеше и мърмореше нещо — ясно се чуваше само „моля“, — но все пак успяваше да ходи. Минаха край мястото в двора, където лежаха шестте трупа — една каруца тъкмо идваше да ги натовари. Ерик ги погледна.
Почти се вдърви от ужас. Беше виждал смъртта и преди: когато откри Тиндал, после Стефан и безименния бандит, но никога не бе виждал нищо подобно. Лицата на мъжете бяха изкривени мъчително, особено това на Том и на другия мъж, който се бе задушил, очите им бяха изскочили от орбитите. Другите четирима, чиито вратове бяха пречупени, гледаха бездушно, с очи, втренчени безжизнено в небето. Мухите вече се събираха над труповете и никой не се опитваше да ги отпъди.
Ерик заизкачва стъпалата, стъпи на сандъка и един пазач се изправи зад него и ловко му надяна примката. После се отдръпна. Ерик се опита да погледне встрани и да види Ру, но не успя.
Трепереше. Всичко играеше пред очите му и ясното синьо небе се смесваше със сенките долу. Чу тихите молби на Ру.
— Не… моля… не… моля ви…
Зачуди се дали би могъл да каже нещо на приятеля си преди края, но преди да измисли точно какво, Робер дьо Лунвил застана пред тях.
С изненадваща яснота Ерик видя всяка черта на човека, който щеше да заповяда да ги убият — очевидно се беше обръснал набързо тази сутрин, защото по страните му имаше къси тъмни косъмчета, а над дясното око имаше малък белег — Ерик не го бе забелязал досега. Беше облечен в хубава червена наметка, със значка с герба на Крондор — орел, носещ се над връх, издигащ се над море. Имаше сини очи, кафяви вежди и косата му се нуждаеше от подстригване. Ерик се зачуди как може да забележи толкова много неща само за един миг.
Единственият затворник, който нямаше да умре, беше доведен пред дьо Лунвил, който се обърна към него с думите:
— Гледай и научи нещо, кешиецо.
После кимна на мъжете, застанали на ешафода, и заповяда:
— Обесете ги.
Ерик ужасено пое дъх и усети, че мощен ритник избутва сандъка под него. Чу как Ру пищи от страх и после падна.
Единствената му мисъл бе къде отиде синевината отгоре и се чу как вика „мамо!“, докато увисва. Примката се стегна и той почувства как кожата на врата му пламва, после усети дръпване и продължи да пада… но вместо изхрущяването на врата си чу тъп удар, когато тялото му се стовари на дъските.
— Изправете ги! — изрева Робер дьо Лунвил.
Груби ръце сграбчиха Ерик и го изправиха. Той се огледа и втрещен видя останалите мъже — всички бяха живи. И смаяни. Ру поемаше въздух като риба на сухо, на лицето му имаше червеникав белег — там, където се бе ударил в дъските. Очите му бяха подути и червени, а от носа му течеше сопол — той плачеше като малко дете.
Биго — от едно порязано място на челото му капеше кръв — очевидно се опитваше да разбере дяволския номер, който му бе попречил да се срещне с Богинята на смъртта. Мъжът до него — Били Гудуин, стискаше очи и хриптеше, като че ли все още го бесеха. Ерик не знаеше името на човека в края на ешафода, но и той бе стреснат като всички други.
— Сега, свини, слушайте! — викна Робер дьо Лунвил. — Вие сте мъртви! — Той ги огледа един по един. — Разбрахте ли ме?
Затворниците кимнаха, но беше очевидно, че никой от тях не разбира нищо.
— Официално вие сте мъртви. Всеки, който се усъмни в думите ми, ще го окача пак на бесилото и този път ще затегнем здраво въжето на гредата. Или, ако предпочитате, с удоволствие ще ви прережа гърлата.
— Застани там, с другите — каза той на кешийския затворник.
Потресените мъже бяха смъкнати грубо по стълбите и изправени до труповете.
Войниците отрязаха въжетата на петимата мъже, но не ги свалиха, и нахлузиха примка и на врата на Шо Пи.
Дьо Лунвил застана пред все още шашардисаните мъже и ги загледа пронизително.
— Сега сте мои! Дори не сте и роби! Робите имат права! Вие нямате. Отсега всеки ваш дъх ще е по моя команда. Ако реша, че не трябва да дишате повече, ще наредя на пазачите да затегнат примките около вратовете ви и ще спрете да дишате. Разбрахте ли ме?
Някои от мъжете кимнаха, а Ерик тихо каза:
— Да.
— Когато ви задавам въпрос — изрева дьо Лунвил, — ще ми отговаряте ясно, за да мога да ви чуя! Разбрахте ли ме?
— Да! — в един глас отговориха и шестимата.
Дьо Лунвил се намръщи.
— „Да“ какво?
— Да, сър! — обади се Ерик.
Дьо Лунвил спря пред младежа и почти завря лицето си в неговото.