Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Да разберем? Какво да разберем? — попита Били Гудуин, кльощав мъж с къдрава кафява коса.
— Иска да знаете, че ще ви убие без колебание, ако не правите това, което ви нареди.
— Но какво точно иска? — попита друг — Ерик не знаеше името му, — слаб човек със сива брада и червеникава коса.
— Не знам. — Шо Пи затвори очи. — Но мисля, че работата ще е интересна.
Ерик изведнъж се изкикоти.
— Какво ти е толкова смешно? — викна Биго.
Макар и притеснен пред всички тия мъже, Ерик каза:
— Напълних гащите. — И продължи да се смее истерично.
— И аз — каза Били Гудуин. — Какво толкова?
Ерик внезапно спря да се смее и се разплака. Майка му щеше да е много недоволна, ако разбереше какво е направил.
Когато Ру се поободри, донесоха храната, която за всеобщо учудване не беше изобилна, но добра. Преди това бяха получавали задушени зеленчуци в гъст говежди бульон, но сега към зеленчуците имаше парчета хляб, дебело намазани с масло, и сирене и месо. Вместо обичайната делва с вода им раздадоха калаени чаши и голяма кана студено бяло вино — достатъчно да задоволи жаждата и да свали напрежението, но недостатъчно някой да се напие.
Ядяха и разсъждаваха над съдбата си.
— Мислите ли, че принцът обмисля някаква особена жестокост? — попита сивобрадият родезиец — казваше се Луис де Савона.
— Не — поклати глава Биго. — Познавам хората. Робер дьо Лунвил може и да е жесток, ако е необходимо, но принцът не е такъв човек. Не, по-скоро, както казва нашия кешийски приятел…
— Исалански — поправи го Шо Пи. — Ние живеем в Кеш, но не сме кешийци.
— Както и да е — продължи Биго. — Та както каза той, това е по-скоро нагледен урок. И за това все още ходим с тия неща. — Той подръпна въжето, което висеше на врата му. — Да ни напомнят, че официално сме мъртви. Така че каквото и да се случи занапред, трябва да знаем, че живеем по нечия милост.
— Не мисля, че ще трябва да ми припомнят — обади се Били Гудуин. — Богове, не ми се мисли какво почувствах, когато изритаха сандъка изпод мен. Отново бях бебе и очаквах мама да дойде и да ме спаси… направо не мога да опиша какво чувствах.
Другите закимаха мълчаливо. Ерик усети, че очите му отново се пълнят със сълзи. Като се опитваше да не мисли за това, което бе изпитал, той се обърна към Ру и попита:
— Как си?
Ру не каза нищо. Дъвчеше.
Ерик разбра, че вижда някаква голяма промяна в приятеля си, нещо, което го е белязало и го е направило човек, различен от онзи, който беше през целия си живот в Рейвънсбърг. Зачуди се дали и той, като приятеля си, се е променил толкова много.
Пазачите дойдоха и отнесоха съдовете и каните, без да кажат нищо. Скоро килията потъна в мрак — единствената факла, която обикновено осветяваше коридора, остана незапалена.
— Мисля, че по този начин дьо Лунвил ни казва да заспим колкото се може по-рано — каза Биго.
— Сигурно ще ни вдигнат още в зори — съгласи се Шо Пи. — За да направим това, което трябва да направим. — После се сви до каменната стена и затвори очи.
— Не мога да спя в собствената си мръсотия — каза Ерик, свали си ботушите и панталона и се опита да ги изчисти от изпражненията, като използува малко от водата за пиене — по-скоро е символичен жест, защото панталоните си останаха все така мръсни и освен това и мокри, но когато ги обу, се почувства по-добре, защото поне бе опитал.
Двама-трима от мъжете последваха примера му. Ерик погледна Ру — той се бе отпуснал в ъгъла и се бе обгърнал с ръце, макар че нощта не беше студена. Но Ерик разбираше, че приятелят му изпитва вътрешен студ, който не може да бъде прогонен от никакъв огън.
Отпусна се на пода и за свое учудване усети, че по тялото му се разлива приятна умора — и преди да може да обмисли странните събития от деня, вече беше заспал.
— Ставайте, отрепки! — изкрещя дьо Лунвил и затворниците се размърдаха. Внезапно килията се изпълни с какофония от звуци — тъмничарите удряха с щитовете си по решетките и крещяха.
— Ставайте!
Ерик се изправи и погледна Ру. Приятелят му мигаше като бухал. Вратата на килията се отвори и затворниците излязоха и зачакаха мълчаливо.
— Когато ви дам команда да се обърнете надясно, се обръщате като един с лице към вратата. Разбрано? — Последната дума не беше въпрос, а рязка команда.
— Надяс… но!
Мъжете се обърнаха, като потътриха крака, защото веригите затрудняваха движенията им. Вратата в края на затворническия блок се отвори и дьо Лунвил каза: