Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ерик се опита да събере всичката си останала смелост.
— Все пак нека видим какво ще каже принцът.
— Разбира се — съгласи се Манфред. — Ако по някакъв начин се измъкнеш оттук, без да те окачат на въжето, или след като прекратиш престоя си в трудовия лагер, прати ми писмо. Но не стъпвай в Даркмоор, ако искаш да останеш жив.
Ерик постоя сам минута, след като Манфред излезе, после бавно отиде до мястото си. Ру продължаваше да спи.
Времето се влачеше бавно и Ерик разбра, че няма да може да заспи. Някои други потънаха в неспокойни кошмари и като че ли само Биго и исаланецът спяха спокоен сън. Двама мъже бяха коленичили в мълчалива молитва.
В полунощ вратата се отвори и няколко свещенослужители и жреци от различни ордени влязоха и всеки застана срещу затворника, който бе поискал утешение. Това продължи час и нещо; после свещенослужителите си тръгнаха. Все още нямаше и знак от Лендер.
Накрая Ерик успя да потъне в някакъв полусън, но тревогата го будеше постоянно — сърцето му биеше силно, а устата му жадно поемаше дъх.
Внезапният шум от отварящата се врата на коридора отекна в утихналата килия. Ерик подскочи, сбута Ру и двамата тръгнаха към решетката.
Ерик видя какво носи Лендер — гърдите му се стегнаха от ужас. Чифт ботуши, изработени от мека кожа, с високи кончови, обърнати надолу. Ботуши за езда, чудесно изработени и изкусно украсени — и Ерик разбра защо Лендер му ги носи.
— Ще умрем, нали? — попита Ерик.
— Да — кимна Лендер. — Принцът даде заповедите си преди по-малко от час. — Юристът му подаде ботушите през решетките. — Съжалявам. Мислех, че съм изградил убедителна реч, но убитият от вас бе внук на херцога на Ран, който има голямо влияние и в този двор, както и в кралския. Съветваха се също и с краля, но накрая и двамата бяхте осъдени на смърт. Нищо повече не може да се направи. — Той посочи ботушите, които Ерик бе оставил пред себе си. — Това е последният подарък на баща ти за теб; помислих си, че ще е добре, ако ги поносиш поне няколко часа преди…
— Да ни обесят — прошепна Ру.
Ерик избута ботушите през решетките.
— Продай ги, майстор Лендер. Нали каза, че златото, което ти е оставил, не покрива хонорара ти.
— Не. — Лендер отново ги побутна към Ерик. — Аз се провалих и ще предам твоето злато на този, когото ми посочиш. Не искам хонорар, Ерик.
— Тогава — каза Ерик — изпрати златото на майка ми в Рейвънсбърг. Тя живее в хана „Червената патица“ и си няма никой, който да се грижи за нея. Кажи й да използва златото умно, защото това е всичко, което бих могъл да й дам.
— Ще се моля боговете да бъдат добри с теб, Ерик, както и към теб, Рупърт — каза Лендер. — Вие нямате злоба в сърцата си дори и след като сте извършили това.
Лендер почти се просълзи, после се обърна и тръгна към изхода.
Ерик погледна приятеля си от детинство и не каза нищо. Нямаше какво да се говори. Седна, смъкна старите си ботуши, после нахлузи ботушите за езда. Станаха му съвсем точно, като че ли бяха правени за него. Бяха високи до средата на прасеца, меки и обхващаха крака като нежно кадифе. Ерик знаеше, че дори да бе работил цял живот, не би могъл да си позволи такъв разкош.
Той въздъхна. Поне щеше да ги носи няколко часа, от килията до ешафода. Съжаляваше само, че няма да може да ги опита при езда.
Ру се отпусна на пода и се облегна на решетките. Погледна Ерик с очи, пълни със страх, и прошепна:
— Какво ще правим сега?
Ерик се опита да му се усмихне окуражаващо, но най-доброто, което успя да направи, бе изкривена гримаса.
— Ще чакаме.
8.
Избор
Вратата се отвори.
Ерик примигна, изненадан от това, че е заспал. Влязоха стражи, въоръжени тежко срещу евентуален бунт на осъдените. Последен влезе Робер дьо Лунвил.
— Чуйте, кучета! — изкрещя той с глас, който ги шибна като камшик. И продължи с крива усмивка: — Искам тези, който повикам, да излязат и да умрат като мъже! — Извика шест имена и последният от шестимата беше Том Неуловимия. Той се дръпна назад, като че ли можеше да се скрие в групата, която щеше да бъде обесена втора. — Томас Рийд! Излез! — изкомандва дьо Лунвил.
Том се скри зад раменете на приятеля си Биго, а дьо Лунвил изпрати двама пазачи с извадени мечове. Другите затворници се отдръпнаха. Стражите се сдърпаха за момент с Том и го измъкнаха безцеремонно от килията. Той започна да крещи за милост и да хленчи, но го повлякоха навън.
Никой не проговори. Всички слушаха писъците на Том, докато го мъкнеха по коридора, после като един се обърнаха към прозореца, защото писъците му започнаха да долитат оттам. Видяха затворниците — те вървяха в редица, с изключение на Том: него все още го влачеха. Писъкът му прерасна в непоносим вой, изпълнен с неподправен ужас. Постоянните удари на пазачите, които го влачеха, като че ли само увеличаваха паниката му и ако не го сваляха в безсъзнание, нямаше как да го накарат да млъкне. Дори да бяха потресени от виковете му, пазачите не го показваха — Том очевидно не беше първият, когото влачеха пищящ към бесилото.