Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Бог да те убие, Родриго — прошепна тя, когато разбра, но този път в гласа й нямаше гняв. Друго я измъчваше сега, много по-жестоко. — Още са толкова малки!
Той я помилва по косата и плъзна ръце по гърба й.
— Знам — промълви нежно. — Знам, любима. Когато за пръв път уби човек, беше дванайсетгодишен.
Но не й го каза. Не сега.
— Още ли са в колибата? — попита Фернан.
— Аха — отвърна Диего.
— Какво ли толкова правят?
— Е, е! — намеси се свещеникът Иберо. — Не задавай неприлични въпроси.
— Аз и без това не мога да му отговоря! — заяви Диего със смях. — Между другото, Иберо, ти наистина изглеждаш страхотно!
Дългогодишният им духовник като че се пообърка, но след миг лицето му светна от сдържано удоволствие. Наистина беше променен до неузнаваемост — облечен като разбойник, с черна шапка и изцапано с кал лице. В новите му ботуши за езда имаше специални подложки, та да изглежда по-висок.
Фернан дни наред караше Иберо да се упражнява — да говори по-басово и да се разхожда с новите ботуши, та да свикне с ролята си. Колкото и невероятно да звучеше, техният духовник и учител беше главатарят на бандата, заловила Родриго. Момчетата оставаха извън полезрението му — пазеха конете надолу по реката. Другите разбойници бяха слуги от имението, маскирани също като Иберо, но имаха нареждане да не си отварят устата. Те вече се бяха върнали у дома. Само тримата, двете момчета и светият отец, бяха останали да чакат, седнали на тревата, под двете луни и ярките летни звезди.
— Наистина ли мислиш, че го заблудихме? — попита свещеникът.
— Кого, татко ли? Не говори глупости! — отвърна Фернан лукаво.
— Има поне пет-шест неща, които сме пропуснали, и той ги е видял — доволно отбеляза Диего. Двете момчета се погледнаха с усмивка.
Лицето на свещеника помръкна.
— Мислите, че ни е познал? Тогава какъв беше смисълът да опитваме?
— Той ще ни каже доста неща и следващия път ще можем да ги избегнем — обясни Фернан.
— Освен това — добави Диего — мама искаше да го застреля.
— Ах, да! Бях забравил.
Отецът живееше с това семейство вече много време.
Решиха да се връщат в имението. Никой не можеше да каже колко ще се бавят в колибата Родриго и Миранда. По пътя, както се и очакваше, Фернан се разпя. Имаше ужасен глас и обикновено му нареждаха да млъкне, но тази нощ никой не се оплака. Двете луни разпръскваха мрака и го правеха почти уютен. Някъде в далечината се очертаваха извивките на планината, на север и на юг се простираше безбрежната равнина. На запад зад гърба им се ширеха вълнисти хълмове. Не след дълго зърнаха пламъчетата на факлите, оставени запалени на стените, за да отведат пътниците у дома.
ТРЕТА ЧАСТ
Глава 7
— Е — изръмжа Алмалик от Картада, Лъва на Ал-Расан, — къде е той?
Кралят беше разгневен. Това беше очевидно за всички събрани в голямата сводеста зала. Под извитите арки от червен и кехлибареножълт камък мъжете се заспоглеждаха тревожно. Царедворците, поетите и музикантите, съставящи свитата на монарха, известен със своите често менящи се настроения, отдавна се бяха научили да отгатват кога се задава буря. Те гледаха как царят грабна един портокал от кошницата, която един роб му поднесе, и започна припряно да го бели с големите си сръчни ръце. Същите тези ръце преди по-малко от три месеца бяха вдигнали меча, посякъл Ишлик ибн Раал в същата тази стая, и тогава кръвта на поета опръска мозаичния под и мраморните колони. Както и дрехите на онези, които този ден стояха наблизо.
Младият поет от Тудеска, чиято слава шеметно растеше, беше направил грешката да вмъкне в своя поема два стиха от друг поет, след което отрече, че е било нарочно. Ала Алмалик от Картада познаваше поезията му и се гордееше с това. В Ал-Расан на дребните царчета след падането на Халифата добрите поети се ценяха неимоверно.
В продължение на петнадесет години главен съветник на Алмалик, впоследствие официално провъзгласен за наставник и опекун на най-големия син и наследник на царя, беше Амар ибн Хайран от Алхаис, който беше ненадминат в много изкуства. И който беше написал, за нещастие на Ишлик ибн Раал, въпросните откраднати стихове. И за когото говореше царят в този опасен момент, три месеца по-късно.
— Къде е той? — още веднъж попита Алмалик. Царедворците, които тази сутрин бяха към трийсетина души, изведнъж силно се заинтересуваха от шарките по тавана и мозайката на пода. Никой в стаята не гледаше към царя, нито към човека, на когото говореше. Само единствената жена в залата, седнала сред пъстрите възглавници близо до подиума на царя, остана невъзмутима и продължи леко да докосва струните на лютнята си.