Последна саможертва

мороите, но не приличаше на тази комуна тук.

Всички тези мисли се въртяха из главата ми, докато се хра-

нехме и разговаряхме. Съхранителите все още имаха много

въпроси за нас и Татяна. Единствената, която не участваше в

разговора, беше Анджелина. Тя яде малко като Сидни и про-

дължаваше да ме наблюдава със смръщено лице.

– Трябва да купим някои неща – рече Сидни рязко, като

* Амиши – християнска секта в САЩ и Канада, напълно отричаща съ-

временната техника и цивилизация. – Бел. прев.

 147 

р и ш е л м и й д

ме прекъсна по средата на една страховита история. Нямах

нищо против, но слушателите ми изглеждаха разочарова-

ни. – Къде се намира най-близкият град, където има кафене...

или ресторант?

– Ами – замисли се Полет, – Рубисвил е на малко повече от

час в северна посока. Но тук имаме много храна.

– Не става дума за храна – побързах да уточня. – Вашата

беше страхотна. – Погледнах към Сидни. – Един час не е тол-

кова зле, нали?

Тя кимна, сетне погледна нерешително към Реймънд.

– Има ли някакъв начин... може ли да вземем кола назаем?

Аз ще... – Следващите думи определено ѝ причиняваха бол-

ка. – Ще оставя ключовете на моята, докато се върнем.

Той повдигна вежди.

– Твоята кола е много хубава.

Сидни сви рамене.

– Колкото по-малко я караме наоколо, толкова по-добре.

Реймънд ни каза, че можем да вземем пикапа му и че „веро-

ятно“ няма да използва хондата на Сидни. Сидни му благодари

със скована усмивка, но знаех, че в главата ѝ танцуваха ужа-

сяващи картини на ухилени вампири, носещи се с колата ѝ.

Потеглихме скоро след това, тъй като искахме да се вър-

нем преди залез слънце. Навън беше доста оживено и чле-

новете на комуната щъкаха наоколо, заети с ежедневните си

занимания. Група деца бе насядала около един дампир, който

им четеше книга, което ме накара да се зачудя какво ли бе

обучението тук.

Докато минавахме, всички Съхранители зарязаха това, ко-

ето вършеха, за да ни зяпат любопитно, а някои открито ни

се усмихваха. От време на време отвръщах на усмивките им,

но през повечето време гледах право напред. Джошуа, който

ни придружаваше до „паркинга“, закрачи редом с мен, когато

стигнахме до тясната пътека.

– Надявам се, че няма да отсъстваш дълго – рече. – Бих

искал още да си поговорим.

– Разбира се – кимнах. – Би било забавно.

Той засия и галантно бутна настрани един дълъг клон, над-

весен над пътеката.

 148 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Може да ти покажа пещерата си.

– Твоята... почакай. Какво? Не живееш ли с баща си?

– Засега. Но си устройвам собствено жилище. – В гласа

му прозвуча гордост. – Разбира се, не е толкова голямо като

неговото, но е добро начало. Мястото вече е почти изчистено.

– Това наистина е, хм, страхотно. Непременно ще ми я по-

кажеш, когато се върнем. – Думите излязоха лесно от устата