Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Джошуа ми се усмихна по начин, от който усетих леко пър-
хане в стомаха. Той може и да беше член на някаква полу-
амишска* комуна, но това не променяше факта, че е готин.
– Сега разбирам защо се говори, че си убила кралица Татяна.
– Вероятно е фалшива – обяви Анджелина.
Тъкмо бях отворила уста, за да отрека убийството на кра-
лицата, но забележката ѝ ме вбеси.
– Не е! Заслужих я, когато стригоите нападнаха нашето
училище. А и след това убих още доста.
– Знакът звезда не може да ви е толкова непознат – обади
се Дмитрий. – Вашите хора не може да не са имали големи
битки със стригоите.
– Не съвсем – рече Джошуа, без да откъсва поглед от мен. –
Повечето от нас никога не са се сражавали със стригои и дори
не са виждали Изгубените. Те наистина не ни притесняват.
Това беше изненадващо. Каква по-идеална мишена за стри-
гоите от група морои, дампири и човешки същества насред
пущинака.
– И защо не? – попитах.
Реймънд ми смигна.
– Защото ние се бием.
Обмислях загадъчното му изявление, когато най-сетне се-
мейството седна да се храни. Припомних си готовността на
цялата комуна да се сражава с нас, когато пристигнахме. Дали
това бе достатъчно, за да изплаши стригоите? Тях ги плаше-
ха съвсем малко неща, но може би някои бяха твърде голямо
главоболие, за да се занимават с тях. Запитах се какво ли ми-
сли Дмитрий по въпроса. Неговото семейство произлизаше от
общност, която някак си се бе отделила от начина на живот на
мороите, но не приличаше на тази комуна тук.
Всички тези мисли се въртяха из главата ми, докато се хра-
нехме и разговаряхме. Съхранителите все още имаха много
въпроси за нас и Татяна. Единствената, която не участваше в
разговора, беше Анджелина. Тя яде малко като Сидни и про-
дължаваше да ме наблюдава със смръщено лице.
– Трябва да купим някои неща – рече Сидни рязко, като
* Амиши – християнска секта в САЩ и Канада, напълно отричаща съ-
временната техника и цивилизация. – Бел. прев.
147
р и ш е л м и й д
ме прекъсна по средата на една страховита история. Нямах
нищо против, но слушателите ми изглеждаха разочарова-
ни. – Къде се намира най-близкият град, където има кафене...
или ресторант?
– Ами – замисли се Полет, – Рубисвил е на малко повече от
час в северна посока. Но тук имаме много храна.
– Не става дума за храна – побързах да уточня. – Вашата
беше страхотна. – Погледнах към Сидни. – Един час не е тол-
кова зле, нали?
Тя кимна, сетне погледна нерешително към Реймънд.
– Има ли някакъв начин... може ли да вземем кола назаем?
Аз ще... – Следващите думи определено ѝ причиняваха бол-
ка. – Ще оставя ключовете на моята, докато се върнем.
Той повдигна вежди.
– Твоята кола е много хубава.
Сидни сви рамене.
– Колкото по-малко я караме наоколо, толкова по-добре.
Реймънд ни каза, че можем да вземем пикапа му и че „веро-
ятно“ няма да използва хондата на Сидни. Сидни му благодари
със скована усмивка, но знаех, че в главата ѝ танцуваха ужа-
сяващи картини на ухилени вампири, носещи се с колата ѝ.
Потеглихме скоро след това, тъй като искахме да се вър-
нем преди залез слънце. Навън беше доста оживено и чле-
новете на комуната щъкаха наоколо, заети с ежедневните си
занимания. Група деца бе насядала около един дампир, който
им четеше книга, което ме накара да се зачудя какво ли бе
обучението тук.
Докато минавахме, всички Съхранители зарязаха това, ко-
ето вършеха, за да ни зяпат любопитно, а някои открито ни
се усмихваха. От време на време отвръщах на усмивките им,
но през повечето време гледах право напред. Джошуа, който
ни придружаваше до „паркинга“, закрачи редом с мен, когато
стигнахме до тясната пътека.
– Надявам се, че няма да отсъстваш дълго – рече. – Бих
искал още да си поговорим.
– Разбира се – кимнах. – Би било забавно.
Той засия и галантно бутна настрани един дълъг клон, над-
весен над пътеката.
148
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Може да ти покажа пещерата си.
– Твоята... почакай. Какво? Не живееш ли с баща си?
– Засега. Но си устройвам собствено жилище. – В гласа
му прозвуча гордост. – Разбира се, не е толкова голямо като
неговото, но е добро начало. Мястото вече е почти изчистено.
– Това наистина е, хм, страхотно. Непременно ще ми я по-
кажеш, когато се върнем. – Думите излязоха лесно от устата