Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
блеснаха развеселени искри, но бързо угаснаха, когато отно-
во превключих на делова вълна. – Както и да е. Да, подслушах
как Лиса... хм, разпита Джо. Работата е сериозна. Какво каза
Михаил? Ако Джо е излъгал, това зачерква половината от до-
казателствата срещу мен. – И макар и само теоретично, също
и алибито на Ейдриън.
– Ами, не е съвсем наполовина. Щеше да бъде по-добре,
ако Джо беше казал, че си била в стаята си по време на убий-
ството, вместо да си признае, че е ненадежден свидетел, който
не си спомня нищо. Също така щеше да е по-добре, ако не бе
направил признанията си под влияние на внушението на Лиса.
Михаил не може да докладва за тях.
140
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Въздъхнах. Тъй като постоянно се движех с морои, които
владеят духа, вече бях започнала да смятам внушението за да-
деност. Лесно беше да забравя, че сред мороите това е табу,
нещо, заради което сериозно можеш да загазиш. Всъщност
Лиса не само щеше да загази, задето незаконно го е използ-
вала. Можеше още да я обвинят, че просто е накарала Джо да
каже това, което е искала. Всичко, което би изрекъл в моя за-
щита, щеше да е подозрително. Никой нямаше да му повярва.
– Освен това – продължи Ейдриън с нещастно изражение, –
ако казаното от Джо се разчуе, всички ще узнаят за действи-
ята на майка ми, плод на криворазбраната ѝ любов към мен.
– Съжалявам – промълвих и обвих ръце около него. Той
постоянно се оплакваше от родителите си, но наистина обича-
ше майка си. Зная, че за него беше трудно да узнае, че е под-
купила свидетеля. Знаех също и че страдаше заради смъртта
на Татяна. Явно напоследък все на страдащи мъже налитах. –
Макар наистина да се радвам, че така те изчисти от евентуал-
ни подозрения.
– Постъпила е глупаво. Ако някой разбере, майка ми яко
ще загази.
– В такъв случай какво каза Михаил?
– Смята да намери Джо и да го разпита насаме. Ще започне
оттам. Засега не можем да направим кой знае какво с тази ин-
формация. Тя е полезна за нас... но не и за съда.
– Да – промърморих, като се опитах да потисна разочаро-
ванието си. – Предполагам, че е по-добре от нищо.
Ейдриън кимна, сетне пропъди мрачното си настроение по
онзи свой нехаен начин. Без да ме пуска, отстъпи една крачка,
погледна надолу към мен и се усмихна.
– Между другото, много хубава рокля.
Смяната на темата ме сепна, макар че досега вече би тряб-
вало да съм свикнала с чудатостите му. Проследих погледа му
и забелязах, че нося една моя стара черна рокля, доста секси,
с която бях облечена, когато Виктор бе използвал магията на
прелъстяването за Дмитрий и мен. Тъй като Ейдриън не ме
беше облякъл за съня, явно моето подсъзнание е диктувало
как да се появя. Бях донякъде шашната, че е избрало точно
тази дреха.
141
р и ш е л м и й д
– О... – Внезапно се почувствах засрамена, но не знаех
защо. – В момента дрехите ми са доста скапани. Предполагам,
че съм искала нещо готино.
– Е, стои ти добре. – Пръстите на Ейдриън се плъзнаха по
презрамката. – Наистина добре.
Дори и в съня докосването на пръста му накара кожата ми
да настръхне.
– Внимавай, Ивашков. Нямаме време за това.
– Ние спим. Какво друго бихме могли да правим?
Целувката му заглуши протестите ми. Отдадох ѝ се. Едната
му ръка се спусна отстрани по бедрото ми и приближи ръба
на роклята. Беше ми нужна цялата психична енергия да убедя
себе си, че ако вдигне роклята нагоре, едва ли ще е от полза за
изчистване на името ми. Отдръпнах се неохотно.
– Ние ще открием кой е убил Татяна – заявих, опитвайки се
да успокоя накъсаното си дишане.
– Няма „ние“ – възрази той, като отглас на собствените ми
думи към Виктор. – Аз. И Лиса. И Кристиан. И останалите ни
не толкова печени приятели. – Погали косата ми, сетне отново
ме привлече по-близо и ме целуна леко по бузата. – Не се тре-
вожи, малък дампир. Ти се пази. Просто стой там, където си.
– Не мога. Не го ли разбираш? Не мога просто да седя и
да не правя нищо. – Думите изскочиха от устата ми, преди да
успея да ги спра. Беше лесно да негодувам срещу бездейст-
вието си пред Дмитрий, но с Ейдриън... трябваше да го убе-
дя, както и всички останали в двора, да повярват, че правя
„правилното нещо“.
– Трябва. Ние ще се погрижим за теб. – Той не разбираше,
осъзнах. Не разбираше колко отчаяно се нуждаех да помогна.