Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
преди да се усетя.
– Хм? – попита Дмитрий.
– Тъкмо си мислех какво ще стане, ако пазителите ни наме-
рят. Никога досега не съм осъзнавала още колко много неща
искам да направя и да видя. Внезапно всичко това се оказва
заложено на карта, разбираш ли? – Отдръпнахме се от улич-
ното платно, когато един оранжев пикап профуча покрай нас.
Отзад седяха деца, явно в лятна ваканция, които крещяха и се
смееха. – Добре, да предположим, че името ми не се изчисти
и никога не намерим истинския убиец. Какво ще стане в най-
добрия случай? Вечно ще бягам и ще се крия. Това ще бъде
животът ми. Май не ми остава нищо друго, освен да отида да
живея със Съхранителите.
– Не мисля, че ще се стигне дотам – рече Дмитрий. – Ейб и
Сидни ще ти помогнат да си намериш някое безопасно място.
– А съществува ли изобщо безопасно място? Наистина
безопасно? Ейдриън каза, че пазителите са засилили търсене-
то ни. Навярно в тяхна помощ действат не само алхимиците,
но и властите на хората. Без значение къде ще отидем, винаги
ще съществува риск да ни видят. Тогава ще трябва пак да се
местим. И така ще е завинаги.
– Но ще си жива – изтъкна той. – Само това има значение.
Радвай се на това, което имаш, на всеки малък детайл, където
и да си. Не мисли за това, къде не си.
151
р и ш е л м и й д
– Да – съгласих се, опитвайки се да последвам съвета му.
Небето ми се стори малко по-синьо, а птиците – малко по-
шумни. – Предполагам, че не бива да хленча за местата, за
които съм мечтала, но няма да видя. Трябва да съм благодар-
на, че изобщо мога да виждам нещо. И че не живея в пещера.
Дмитрий ме погледна и се усмихна. Нещо неразгадаемо се
мярна в очите му.
– Къде искаш да отидеш?
– Сега ли? – огледах се, преценявайки възможностите ни.
Имаше магазин за въдици и всякакви рибарски принадлеж-
ности, дрогерия и сладкарница за сладолед. Имах чувството,
че тъкмо нея трябваше да посетя, преди да напусна града.
– Не, по света.
Стрелнах го предпазливо с поглед.
– Сидни ще се вкисне, ако потеглим за Истанбул или някое
подобно място.
Това вече ми спечели гръмогласен смях.
– Нямах точно това предвид. Да вървим.
Последвах го към това, което приличаше на магазин за рибар-
ски принадлежности, а после забелязах една малка сграда, сгушена
зад него. Естествено, острият му поглед бе забелязал това, което
аз бях пропуснала – навярно защото се бях съсредоточила върху
сладоледа. ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА РУБИСВИЛ.
– Леле! – шашнах се. – Едно от малкото предимства на това,
да си се дипломирал, е, че не ти се налага да посещаваш подобни
места.
– Вътре сигурно има климатик – изтъкна той.
Погледнах към влажното ми от потта горнище и забелязах,
че кожата ми леко се е зачервила. Тъй като бях мургава, рядко
изгарях, но тук слънцето беше доста силно – дори и толкова
късно през деня.
– Води ме – реших.
Библиотеката се оказа божествено прохладна, макар че
беше доста по-малка от тази в „Свети Владимир“. С някакъв
свръхестествен усет (или може би с помощта на десетичната
класификация на Дюи*), Дмитрий ни поведе към секцията за
* Система за библиотечна класификация, разработена от Мелвил Дюи
през 1876 г., известна у нас като УДК. – Бел. прев.
152
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
пътешествия, която съдържаше десетина книги, три от които
бяха за Западна Вирджиния. Намръщи се.
– Не е точно това, което очаквах. – Огледа лавицата два
пъти, сетне измъкна голяма книга в ярка подвързия със загла-
вие „Стоте най-добри места на света, които си заслужава да
посетите“.
Седнахме с кръстосани крака на пода и той ми подаде кни-
гата.
– Няма начин, другарю – възразих решително. – Зная, че
книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес
съм настроена за това.
– Просто я вземи – настоя той. – Затвори очи и отгърни
наслуки някоя страница.
Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случ-
ваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че
говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи,
избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.
– Мичъл, Южна Дакота? – възкликнах високо, но си спом-
них, че се намирам в библиотека, и снижих глас. – От всички
места на света, точно това е сред първите сто?