Последна саможертва

то се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен

само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основ-

ното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе

спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирател-

ство. Бяхме приятели.

– Флоренция, Италия – прочетох. Снимки на натруфени

църкви и галерии изпълваха страницата. – Сидни мечтае да

отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го

уреди, мисля, че ще му служи до гроб.

– Тя и сега е доста послушна – отбеляза Дмитрий. – Не я

познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.

– Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Ща-

тите.

Той поклати глава.

– Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни

към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го при-

крива – те са обучени на това, – но всяка минута със Съхра-

нителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна при-

чина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е

много задължена. – Двамата се умълчахме за миг, питайки се

каква ли мистериозна услуга ѝ бе направил баща ми. – Макар

че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение... и

вероятно трябва да се връщаме при нея.

Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочи-

тах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безо-

пасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя

Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.

 154 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Само още веднъж.

Той отвори наслуки. Усмивката му помръкна.

– Санкт Петербург.

В гърдите ми се надигна странна смесица от емоции. Нос-

талгия – защото градът беше красив. Тъга – защото пребива-

ването ми бе помрачено от ужасната задача, заради която бях

отишла там.

Дмитрий се взира дълго в страницата със замислено из-

ражение. Помислих си, че въпреки оживлението му от преди

малко, той навярно изпитваше същото, което аз към Монтана:

нашите стари любими места сега бяха забранени за нас.

Смушках го нежно.

– Хей, радвай се на това, което имаш, и на мястото, където

си! Не мисли за мястото, където не си.

Той затвори неохотно книгата и отклони поглед от нея.

– Как поумня толкова – подразни ме.

– Имах добър учител. – Усмихнахме се един на друг. Хрум-

на ми нещо. През цялото това време си мислех, че той ми по-

мага в бягството заради заповедите на Лиса. Може би имаше

нещо повече. – Заради това ли избяга с мен? – попитах. – За

да видиш колкото се може повече от света?

Изненадата му не трая дълго.

– Ти нямаш нужда от мен, за да поумнееш, Роуз. Справяш

се отлично и сама. Да, отчасти и заради това. Навярно биха

ме приели обратно, но съществува риск това да не стане. След

като... след като бях стригой... – Заекна леко, докато изгова-

ряше думите. – Започнах да гледам на живота по нов начин.