Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
гласува за нея, защото тя няма семейство.
– Това е... идиотско.
– Съгласен съм. – Той замълча. Не мисля, че някой от нас
двамата някога е очаквал да сме съгласни за нещо.
– Лиса ще се възпротиви на идеята. Тя никога не е искала
да бъде кралица.
– Нищо ли не разбра от това, което ти казах? – възкликна
Виктор раздразнено. – Тя няма да бъде кралица. Не може.
Това е лошо написан закон за ситуация, която никой не е пред-
видил. Истинска бъркотия. Ще доведе до задънена улица из-
борите и ще ги забави толкова много, че ще разполагаме с
нужното допълнително време, за да открием брата или сестра-
та на Василиса, както и кой е убил Татяна.
– Хей! Вече ти казах: тук няма „ние“. Аз няма да...
Виктор и Робърт се спогледаха.
– Уредете номинацията на Василиса – прекъсна ме Вик-
тор. – Ще се свържем с теб много скоро, за да се уговорим
къде ще се срещнем и да започнем търсенето на новия член на
рода Драгомир...
– Това не е...
Събудих се.
Мигновената ми реакция беше да изругая, но сетне си
спомних къде се намирам и запазих ругатните за себе си. Ви-
дях силуета на Дмитрий в ъгъла, застанал нащрек и бдителен.
Не исках да разбере, че съм будна. Затворих очи и се нагла-
сих по-удобно, като се надявах този път истинският сън да
блокира братята Дашков и абсурдните им планове. Лиса да
се кандидатира за кралица? Беше лудост. И все пак... не беше
кой знае колко по-откачено от повечето неща, които бях на-
правила.
137
р и ш е л м и й д
Пропъдих тези мисли и позволих на тялото ми да се отпус-
не. Почувствах как започва да ме обгръща истинският сън.
Наблягам на започва. Защото внезапно усетих как друг сън, сътворен от духа, се материализира около мен.
Очевидно се очертаваше доста оживена нощ.
138
Г л а в а 1 1
Стегнах се в очакване отново да се появят братята Даш-
ков с някой последен „съвет“. Вместо това видях...
– Ейдриън!
Изтичах през градината, в която се бях появила, и обвих ръце
около него. Той ме прегърна силно и ме повдигна от земята.
– Малък дампир – промълви, след като отново ме пусна
долу. Ръцете му останаха обвити около кръста ми. – Лип-
сваше ми.
– Ти също ми липсваше. – Не лъжех. Откачените събития от
последните няколко дни напълно бяха преобърнали живота ми,
затова да бъда с него – макар и само насън, – беше страхотно
успокояващо. Повдигнах се на пръсти и го целунах, наслажда-
вайки се на краткия миг топлина и покой, когато устните ни се
срещнаха.
– Добре ли си? – попита той, когато се отдръпнахме един
от друг. – Не ми казват почти нищо за теб. Твоят старец ме
уведоми, че си в безопасност и алхимиците ще го предупре-
дят, ако нещо се оплеска.
Не си дадох трудa да го осветля, че това навярно няма как
да стане, имайки предвид, че Ейб не подозираше, че сме се
впуснали в непредвидено приключение сред пущинаците с ня-
какви горски вампири.
– Добре съм – уверих го. – Обаче ми е скучно. Заседнали
сме в този затънтен град. Не вярвам някой да дойде да ни тър-
си. Не мисля, че ще искат.
139
р и ш е л м и й д
По красивото му лице се изписа облекчение и осъзнах кол-
ко много се е тревожил.
– Радвам се. Роуз, не можеш да си представиш какво е тук.
Те не само разпитват всички предполагаеми замесени. Пази-
телите правят най-различни планове как да те открият и зало-
вят. Непрекъснато се говори за „смъртоносна мисия“.
– Е, няма да ме намерят. Намирам се на усамотено място.
Много усамотено.
– Иска ми се да можех да дойда с теб.
Все още изглеждаше загрижен и аз притиснах пръст към
устните му.
– Не. Не го казвай. По-добре е да си там, където си сега, и
е по-добре да не си забъркан с мен повече, отколкото вече си.
Разпитваха ли те?
– Да, не научиха нищо полезно от мен. Алибито ми е почти
желязно. Привикаха ме, когато отидох да намеря Михаил, за-
щото ние говорихме с...
– Зная. С Джо.
Изненадата му не трая дълго.
– Малък дампир, шпионирала си.
– Трудно е да се сдържа.
– Знаеш ли, колкото и да ми харесва идеята някой винаги да
знае кога съм в беда, все пак се радвам, че никой не е свързан
с мен. Не съм сигурен, че ми се иска да надничат в главата ми.
– Не мисля, че някой би искал да наднича в главата ти. Не е
лесно да се живее животът на Ейдриън Ивашков. – В очите му