Последна саможертва

– Казах, че се нуждаем от повече време. И зная как ще го

спечелим... но... ами, има нещо, което трябва да направиш за-

ради мен. И, хм, засега трябва да си траеш пред Лиса...

Имах достатъчно време, за да инструктирам Ейдриън –

който беше шокиран, както и очаквах, – преди Дмитрий да ме

събуди, за да поема смяната си. Разменихме си няколко думи.

Както обикновено, лицето му беше сурово и напрегнато, но

аз забелязах малките бръчици на умора по него. Не исках да

го притеснявам – още не, – разказвайки му за срещата ми с

Виктор и Робърт. Да не споменавам какво бях накарала Ей-

дриън да направи току-що. По-късно щеше да има достатъчно

време за откровения. Дмитрий заспа веднага, а Сидни дори

не помръдна. Завиждах ѝ, че спи пълноценно, но не можах да

сдържа усмивката си, докато в стаята ставаше все по-светло.

След всичките ни нощни приключения, без да се усети дори,

тя бе преминала на вампирското разписание.

Разбира се, Лиса спазваше същото разписание, което оз-

начаваше, че не мога да я посетя по време на дежурството

си, което беше добре. Трябваше да съм нащрек в тази шанта-

ва комуна, в която се бяхме озовали. Тези Съхранители може

би нямаше да ни предадат, но това не ги правеше безобидни.

 143 

р и ш е л м и й д

Освен това не бях забравила и страховете на Сидни заради

неочакваните посещения на алхимиците.

Когато за останалия свят настъпи късният следобед, чух,

че в къщата настана раздвижване. Докоснах нежно Дмитрий

по рамото и той мигом скочи.

– Кротко – успокоих го, неспособна да скрия усмивката

си. – Просто те събуждам. Струва ми се, че нашите горски

приятели стават.

Този път гласовете събудиха Сидни. Тя се претърколи с

лице към нас и присви очи от светлината, нахлуваща през не

добре закрития прозорец.

– Колко е часът? – попита и се протегна.

– Не съм сигурна. – Нямах часовник. – Минава обяд. Три?

Четири?

Тя седна в леглото почти толкова бързо, колкото и Дмитрий.

– Следобед ли е вече? – Слънчевата светлина беше доста-

тъчно убедителен отговор. – Вървете по дяволите вие и без-

божния ви режим.

– „По дяволите“ ли каза? Това не е ли против правилата на

алхимиците? – попитах я.

– Понякога е необходимо. – Сидни разтърка очите си и пог-

ледна към пода. Слабите звуци, които бях чула да идват от-

към останалата част на къщата, сега бяха по-силни, доловими

дори за нейния слух. – Предполагам, че се нуждаем от план.

– Ние имаме – осведомих я. – Да открием брата или сес-

трата на Лиса.

– Никога не съм се съгласявала с това – напомни ми тя. – А

вие продължавате да си мислите, че мога ей така, като хакер

от шпионски филм, да тракна няколко пъти магически по кла-

виатурата и да намеря всички отговори.

– Ами, това поне е място, което... – Изведнъж ме осени

една мисъл, която сериозно можеше да обърка всичко. – Мам-