Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
ка му! Лаптопът ти няма да работи тук.
– Той има сателитен модем, но батерията е проблем. – Сид-
ни въздъхна, стана, погледна се ужасено и приглади дрехите
си. – Трябва ми кафене или нещо подобно.
– Мисля, че видях едно в пещерата надолу по пътя – под-
метнах.
144
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Това почти я накара да се усмихне.
– Сигурно има някъде наблизо, където бих могла да из-
ползвам лаптопа си.
– Но едва ли е добра идея да се появяваме с колата където и
да било в този щат – отбеляза Дмитрий. – Казвам го в случай,
че някой в мотела е записал регистрационните ти номера.
– Знам – съгласи се тя мрачно. – И аз мислих за това.
Брилянтният ни заговор бе прекъснат от почукване на вра-
тата. Без да дочака отговор, Сара промуши глава в стаята и се
усмихна.
– О, добре. Всички сте будни. Приготвяме закуска, ако ис-
кате, можете да се присъедините към нас.
През вратата нахлу уханието на нещо, което приличаше на
нормална закуска: бекон, яйца... Хлябът бе заситил глада ми
през нощта, но вече бях готова за истинска храна и изпълне-
на с желанието да разбера какво може да ни предложи семей-
ството на Реймънд.
В главната част на къщата кипеше оживена дейност. Рей-
мънд готвеше нещо край огнището, а Полет бе седнала край
дългата маса. Върху нея вече се мъдреше голяма чиния с иде-
ални, обикновени наглед бъркани яйца и филии от вчераш-
ния хляб. Реймънд се изправи от огнището. Държеше метална
поставка, върху която вдигаше пара купчина хрупкав бекон.
Когато ни видя, брадатото му лице грейна в широка усмивка.
Колкото повече изучавах тези Съхранители, толкова повече
нови неща забелязвах. Те не правеха никакво усилие да скри-
ят острите си кучешки зъби. От детството си мороите, сред
които съм отраснала, се учат да се усмихват и говорят така,
че удължените им кучешки зъби почти да не се забелязват, в
случай че живеят сред хората. Но тук нямаше нищо подобно.
– Добро утро – поздрави ни Реймънд и внимателно изсипа
бекона върху друга чиния на масата. – Надявам се, че всички
сте гладни.
– Мислите ли, че това е истински бекон? – прошепнах на
Сидни и Дмитрий. – А не е от катерица или нещо подобно?
– На мен ми се струва истински – отвърна Дмитрий.
– На мен също – присъедини се Сидни. – Но гарантирам, че
е от домашно отглеждани прасета, а не от месарницата.
145
р и ш е л м и й д
Дмитрий се засмя на физиономията, която явно съм напра-
вила.
– Всеки път ми е интересно да откривам какво те притесня-
ва. Стригоите? Не. Съмнителна храна? Да.
– Какво за стригоите?
Джошуа и Анджелина бяха влезли в къщата. Той носеше
купа с къпини, а тя побутваше вътре няколко малки деца. От
израженията на смръщените им и мръсни лица беше ясно, че
искат да се върнат навън. Въпросът бе задала Анджелина.
Дмитрий замаза съмненията ми към храната им.
– Просто си говорехме за някои от стригоите, които Роуз
е убила.
Джошуа се закова намясто и се вторачи в мен. Красивите
му сини очи се разшириха от изумление.
– Ти си убила Изгубени? Ъ-ъ... стригои. – Допадна ми уси-
лието му да използва „нашия“ термин. – Колко?
Свих рамене.
– Всъщност вече им изгубих броя.
– Не използвате ли знаци? – промърмори сърдито Рей-
мънд. – Не ми се вярва Опетнените да са се отказали от тях.
– Знаците? А, да. Татуировките. Използваме ги. – Обърнах
се и повдигнах косата си. Чух стъпки и усетих един пръст да
докосва кожата ми. Трепнах и бързо се извъртях тъкмо навре-
ме, за да видя Джошуа да отпуска смутено ръка.
– Извинявай – промълви. – Просто никога не съм виждал
този знак. Виждал съм само мълнии. С тях отбелязваме колко
стригои сме убили. Но ти имаш... много.
– Назъбените като светкавици знаци са характерни за
тях – рече неодобрително Реймънд. Това изражение бързо се
замени с възхищение. – Имаш и звезда!
Това предизвика ахвания от Джошуа и Анджелина.
– Бойният знак – обясни Дмитрий. – Наричат го звезда за-
ради формата му.
– Ъхъ. Звучи логично – промърморих. Татуировката наис-
тина беше във формата на звезда и се даваше, когато някой е
участвал в голяма битка и не се знае броят на убитите стри-
гои. В крайна сметка не могат до безкрайност да се татуират
мълнии на врата.
146
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а