Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
ми, но се замислих над факта, че къщата на Реймънд явно ми-
нава за „голяма“.
С Джошуа се разделихме, когато стигнахме до колата на
Реймънд – голям червен пикап с една седалка, която едва
щеше да побере и трима ни. Като се имаше предвид, че Съхра-
нителите не напускаха често горите, беше странно, че пикапът
изглеждаше, сякаш е навъртял доста километри. А може би
просто дълго време не е бил използван.
– Не бива да го подвеждаш така – рече Дмитрий.
Пътувахме вече десетина минути. Изненадващо, но Сид-
ни му бе позволила да шофира. Предположих, че една мъжка
кола като пикапа изисква и мъж шофьор.
След като потеглихме, мислите ми отново се бяха съсре-
доточили върху предстоящата ни задача: да открием другия
Драгомир.
– А?
– Джошуа. Флиртуваш с него.
– Не е вярно! Ние просто си говорим.
– Не си ли гадже на Ейдриън?
– Да! – възкликнах и изгледах кръвнишки Дмитрий. Очи-
те му бяха приковани в пътя. – И тъкмо заради това не съм
флиртувала. Как можа да си измислиш подобно нещо? Джо-
шуа дори не ме харесва по този начин.
– Всъщност – обади се Сидни, която се бе настанила по-
между ни – харесва те.
Обърнах се изумено към нея.
– Откъде знаеш? Да не би да ти е дал бележка по време на
час или нещо подобно?
Тя завъртя очи.
– Не. Но вие двамата с Дмитрий сте истински богове за
обитателите на лагера.
149
р и ш е л м и й д
– Ние сме външни – напомних ѝ. – Опетнени.
– Не. Единият е ренегат стригой, а другият – убиец на
кралица. Въпреки че ни посрещнаха с южняшко очарование
и гостоприемство, онези хора могат да бъдат истински дива-
ци. Гледат с възхищение всеки, който умее да се бие. И като
се има предвид колко хилави са повечето от тях, вие двамата
сте... ами... най-горещите парчета, които са се появявали тук
от доста време.
– А ти не си ли горещо парче? – поинтересувах се.
– Това е без значение – заяви тя, но се изчерви от думите
ми. – Алхимиците не ги интересуват. Ние не се бием. Те ни
мислят за слабаци.
Припомних си възторжените лица и трябваше да призная,
че голяма част от тях бяха загрубели и уморени. Но не всички.
– Семейството на Реймънд изглежда добре – изтъкнах. Чух
как Дмитрий изсумтя. Несъмнено бе приел думите ми като
доказателство, че се свалям с Джошуа.
– Да – съгласи се Сидни. – Защото те навярно са най-ва-
жната фамилия тук. Хранят се по-добре и сигурно не работят
толкова много под палещото слънце. Такива неща имат значе-
ние за външността.
Докато пътувахме, нямаше повече разговори за флирту-
ване. Не след дълго пристигнахме в Рубисвил, който беше
зловещо подобен на първия град, в който отседнахме. Когато
спряхме пред това, което навярно беше единствената бензи-
ностанция в Рубисвил, Сидни изтича вътре, за да зададе ня-
колко въпроса. Върна се и докладва, че наистина имало кафе-
не, където можела да включи лаптопа си и да потърси нужната
ни информация.
Тя си поръча кафе, а ние седнахме с нея. Бяхме твърде
заситени от закуската, за да си поръчаме каквото и да било.
След няколко презрителни погледа от сервитьорката, която
очевидно ни сметна за безпарични безделници, ние с Дмитрий
решихме да се поразходим из града. Сидни изглеждаше почти
толкова доволна от решението ни, както и сервитьорката. Не
мисля, че ѝ се нравеше да се мотаем наоколо.
Доста бях мърморила на Сидни против Западна Вирджи-
ния, но трябваше да призная, че природата наоколо бе кра-
150
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
сива. Извисяващите се в небесата дървета, отрупани с летни
листа, обгръщаха града в зелената си прегръдка. Отвъд тях
се издигаха планините, много различни от онези в близост до
„Свети Владимир“, с които бях израснала. Тези тук бяха въл-
нисти и зелени, обрасли с гъсти дървета. Повечето от пла-
нините, заобикалящи „Свети Владимир“, бяха каменисти, с
назъбени върхове, често покрити със сняг. Като се замислих
за Монтана, ме налегна странно чувство на носталгия. Имаше
голяма вероятност никога повече да не видя Академията. Ако
щях да прекарам остатъка от живота си като беглец, „Свети
Владимир“ щеше да е последното място, където бих могла да
отида. А ако ме заловят, ами... тогава определено никога пове-
че нямаше да видя Монтана.
– Или което и да е друго място – промърморих на глас,