Магьосническа кръв

Адам прекоси фоайето и отвори входната врата.

— До после. Излизам да се видя с Ейми.

— Ейми! Какво стана с Елизабет? — Тя махна с ръка, пресичайки отговора на Адам. — Както и да е. Не искам да знам.

Адам само се ухили, поклати глава и затвори вратата зад себе си.

— О, Богиньо, не искам да правя това — промърмори тя, докато изкачваха стълбите към втория етаж. — Какво, по дяволите, прави тук?

Томас остави ръката си да се плъзне по парапета.

— Може би е тук заради теб.

Изабел изсумтя.

— Това е оптимистично. Явно никога не си срещал майка ми.

Прекосиха коридора към стаята, която използваха да приемат гостуващи магьосници от други Сборища или членове на Съвета. Тя постоя за момент пред вратата, сякаш събираше сили, след това влезе в стаята, а Томас я последва.

Слаба, лъскава блондинка с изпънат гръб сякаш е глътнала бастун се изправи от канапето във винен цвят, където бе стояла. Тя се обърна към тях, погледът й премина от него и се фиксира върху дъщеря й. Разбиране се появи върху поразително красивото й лице за момент преди надменната гордост да вземе връх.

Беше срещал Каталина Новак веднъж преди години, на вечеря в Сборището. Тя все още изглеждаше същата, висока метър и седемдесет жена, която би изглеждала на годините си, ако не беше чудото на модерната пластична хирургия. Каталина бе изхарчила доста и за това. Минаваше за четиридесетгодишна, докато досиетата й я определяха по-скоро около петдесет и пет. Боядисана в скъпо медно русо коса висеше към раменете й, обрамчвайки лице с едва забележими бръчици. Беше лице, по което повечето мъже биха си паднали. Беше лице, по което много мъже си бяха падали. Каталина Новак бе натрупала състояние, примамвайки богати мъже. Два пъти е била вдовица на богати, възрастни мъже и се е развеждала веднъж с петролен магнат, който е трябвало да настоява за предбрачен договор.

Шокира го да види очите на Изабел да гледат от това лице с издути от колаген устни и изкуствено изваяни вежди.

Бяха ли очите на Каталина единственото оригинално нещо, останало от първоначалния й вид?

— Майко. — Гласът на Изабел би могъл да замрази топките на снежен човек.

— Изабел. — Тя направи крачка напред и спря близо до ръба на стъклена масичка за кафе. — Дойдох веднага щом разбрах.

— Пропусна погребението й.

Каталина отправи поглед към пода.

— Мъж на име Мика ме издири в Рим и ми изпрати съобщение. Дойдох възможно най-бързо.

Изабел стисна устни.

— Радвам се, че някой е успял да те открие. Нямах представа от къде да почна търсенето. Оставих съобщения при всички мъже, с които успях да си спомня, че си имала… нещо общо.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано. — Каталина вдигна очи към Изабел, но изглежда бе неспособна да задържи погледа й.

— Така ли? Наистина ли, майко? Не само пропусна погребението й, ти пропусна целия й живот. Изненадана съм, че дори си направи труда да дойдеш.