Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Я влизай, Моли! Без тебе нищо няма да излезе от събранието. Те толкова са свикнали с тебе, че ще се чудят какво да правят. Освен това хич не е необходимо да говорят за по-различни неща.
Моли я послуша и като почука на вратата, влезе в дневната. Бърт Мънро се върна кавалерски на темата, която бе подхванал.
— Тъкмо им разказвах за моя нов работник, госпожице Морган. Ще започна отначало, щото е интересно. Трябваше ми, знаете, косач и случайно намерих тоя приятел под моста на река Салинас. Пиян до козирката. Пиян-непиян, търси работа. Взех го и какво? Пет пари не струва като работник. Добре, ама не мога да го махна. Тоя кучи син е обиколил целия свят. Да го чуете само как разправя за местата, по които е бил! И да искам да го махна, не мога, децата не дават да се издума за такова нещо. Вземе някоя нищо и никаква случка и така я засуче, че прави литература от нея. Децата само наострят уши и слушат. Два пъти в месеца отива в Салинас и се запива. Той е от тия пияници, които редовно трябва да си вземат дажбата. Щом го намерят в някоя канавка, полицаите от Салинас винаги ми се обаждат и аз отивам да си го прибера. И знаете ли, като се освести, все ще измъкне от джоба някой подарък за Мани, моя малкия. Какво да го правиш такъв човек? Той просто те обезоръжава. А в месеца не свършва работа и за долар.
Моли усети в нея да се надига някакъв болезнен страх. А мъжете се смееха от сърце на тази история. Някой се обади:
— Много си мек ти, Бърт. Стига ли ти кесията да държиш шут в къщата си? Да бях на твое място, веднага щях да го махна.
Моли стана. Обзе я ужас при мисълта, че някой може да попита как се казва тоя човек.
— Нещо ми е зле тази вечер — каза тя. — Извинете ме, господа, но ще отида да си легна.
Мъжете станаха на крака, когато тя тръгна към вратата. Щом се пъхна в леглото, зарови глава във възглавницата. „Това е лудост — повтаряше си тя. — Не е възможно, просто не е възможно. Трябва да го забравя още сега.“ Но за свой срам откри, че плаче.
Следващите няколко седмици се оказаха много мъчителни за Моли. Тя избягваше да излиза от къщи. А на отиване и на връщане от училището все оглеждаше внимателно пътя пред себе си. „Видя ли някакъв странник, ще побягна. Но това е глупаво. Аз съм глупачка.“ Само в стаята си се чувствуваше на сигурно място. Страхът, в който живееше, отне цвета на лицето й и блясъка на очите й.
— Моли, време е да си лягаш — настояваше госпожа Уайтсайд. — Не ставай идиотче. Или искаш да те наплескам, за да си легнеш, както правех с Бил?
Но Моли отказваше да си легне. Защото влезеше ли в леглото, замисляше се за прекалено много неща.
На следващото събрание на настоятелството Бърт Мънро го нямаше. Неговото отсъствие я зарадва и й вдъхна увереност.
— По-добре ли сте сега, госпожице Морган?
— О, да. То беше дребна работа, някаква настинка, изглежда. Ако се бях залежала, можеше наистина да се разболея.
Събранието продължаваше вече час, когато Бърт Мънро влезе.
— Съжалявам, че закъснях — извини се той. — Пак старата история. Намерили моя тъй наречен косач заспал на улицата в Салинас. Все такива ги върши. Сега спи в колата навън. Утре пак ще трябва да я мия.
Гърлото на Моли се сви от ужас. За миг й се стори, че ще припадне.
— Извинете, трябва да изляза — извика тя и изхвръкна от стаята.
В тъмния коридор се подпря за малко на стената. После бавно, машинално излезе от къщата и се спусна по стълбите. Шепоти изпълваха нощта. На пътя се виждаше някаква черна маса — колата на Бърт Мънро. Тя се почуди как краката й я водят по пътеката по своя, независима от нея воля. „Това е самоубийство — каза си. — Все едно да залича и унищожа всичко. Защо?“ Дръжката на пътната врата беше в ръката й и ръката й се напрегна да я отвори. В този миг полъхна ветрец и донесе до ноздрите й острата воня на повръщано. Моли дочу пиянско хъркане. Нещо се завъртя в главата й. Тя се обърна и хукна като луда към къщата. Озовала се в стаята си, заключи вратата и седна вдървена, едва поемайки си дъх от тичането. Стори й се, че са изминали часове, когато чу мъжете да излизат и да си казват „лека нощ“. После колата на Бърт забръмча и шумът й замря надолу по пътя. Тя понечи да стане, но се почувствува като парализирана.
Когато Моли влезе в дневната, Джон Уайтсайд пишеше нещо на бюрото си. Той вдигна глава и я погледна въпросително.
— Изглеждате зле, госпожице Морган. Ще трябва да повикаме лекар.
Тя застана скована до бюрото и попита:
— Ще можете ли да ми намерите заместничка?