Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Аби Кормак — представи се тя. — Работя в правосъдието.
Запита се докъде ли се е разпространила лошата й слава. Изражението на Левиновото лице й отговори напълно.
— А, ти си била заедно с Майкъл Ласкарис от митническите служби, нали? Много съжалявам — чух какво се е случило.
Какво друго си чул? Кафеникав хеликоптер на КФОР прелетя над главите им и направи кръг, за да кацне във „Филм Сити“. Аби се приближи към вратата.
— Преглеждах някои от нещата на Майкъл. Мисля, че сте се срещнали малко преди да умре.
Левин кимна.
— Да, предполагам, че е така.
— Опитвам се да разбера защо беше убит.
Сянка премина по лицето на Левин и то доби изражение, сякаш е чул отдавна очаквана диагноза. Той сякаш се поколеба, но секунда по-късно отвори вратата широко.
— Влез.
Заведе я в модерната всекидневна — отворена, с паркет на пода и дълги френски прозорци, от които се откриваше панорамна гледка към града под тях. Аби й се любуваше, докато той приготвяше чай. Дори за неканения гост помещението излъчваше спокойствие.
Левин поднесе две чаши чай на махагоновата масичка за кафе.
— Ходи ли в полицията?
— По-късно. — Да излъжеш Левин беше все едно да псуваш в черква. Тя го познаваше само по името, с което се ползваше, но и това беше достатъчно. Камбоджа, Хаити, Босна, Руанда, Ирак — където и да имаше заровени трупове в немислими количества, Левин беше човекът с лопата в калта. Той ги сглобяваше наново, правеше ги отново човеци. — Защо Майкъл е искал да се срещне с теб?
— Сприятелихме се в Босна. През 1998 година един земевладелец не искаше да ни разреши да копаем в неговата земя, макар да бяхме почти сигурни, че там има гроб. Майкъл се появи и го убеди. След това пътищата ни се пресичаха от време на време — различни назначения на разни места. Знаеш, че светът е малък.
— Какво искаше последния път, когато се видяхте?
Левин сякаш се почувства неудобно.
— Аби, зная през какъв ад си минала, но трябва да говориш с полицията.
— Те смятат, че съм забъркана, но не съм — добави тя. — Простреляха ме и толкоз.
Тогава й хрумна мисълта.
— От полицията разговаряха ли с теб?
— Само няколко общи въпроса. Казах им, че беше добро момче. Не го познавах отблизо.
— Но той е идвал при теб малко преди да умре. — Още колко пъти ще трябва да го повтарям? — Единствено, което искам, е да открия истината. Сметнах, че можеш да помогнеш.
През това време Левин се беше вторачил в гледката зад прозореца. Сега вдигна очи и срещна въпросителния й поглед с тъжни, пълни със съчувствие очи.
— Майкъл дойде при мен в лабораторията. Имаше нещо, свързано с работата му, за което искаше моя професионален съвет.
Тя знаеше каква е професионалната област на Левин.
— Труп?
— Не би трябвало да ти казвам.
— За бога — помоли го тя. — Ти отговаряш за намирането на мъртъвци. Да даваш отговори. Сигурно всеки ден те чакат сираци и вдовици като мен, които искат да знаят какво се е случило. Дръж се с мен като с една от тях.
— За това си има канали — измърмори Левин, ала повече на себе си, отколкото на нея. Той започна да разбърква чая си, но след това стана, сякаш беше взел някакво решение. — По-лесно ще бъде да ти покажа.
Спуснаха се с колата му надолу по хълма и прекосиха града до сградата на отдел „Изчезнали лица и криминологични изследвания“ в болницата. Макар да бе неделя сутрин, движението беше затруднено.
— Сигурно не си спомняш, но аз бяха в Ирак по същото време като теб. Махавил32 — плахо, като обикновено момиче, което разговаря с капитана на колежанския футболен отбор, каза Аби. — Срещали сме се няколко пъти.
— Помня. Беше в екипа по военни престъпления — чувах добри думи за теб. А сега местиш бумаги в ЕУЛЕКС. Какво се случи?
Този въпрос не беше нов, тя разполагаше с богат запас от отговори. Ново предизвикателство, време за промяна, нови възможности. Но знаеше, че Левин няма да й повярва. Не искаше да го обижда с изтъркани фрази.
— Предадох се.
— Ирак?
Аби поклати глава.
— Можех да се справя с Ирак. Беше толкова епично нещастие, че е трудно да обвиняваш когото и да било за случилото се. Имам предвид всички, които бяха там. От политиците по принцип очакваш да прецакат нещата.
32
Град в Ирак. — Б.пр.