Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Боже господи! — извика мистър Пикуик, докато чакаха на плочника да сложат връхните им дрехи в кабриолета. — Боже господи! А кой ще кара кабриолета? Не съм и помислял за това.
— О, вие, разбира се — рече мистър Тъпман.
— Разбира се — потвърди мистър Снодграс.
— Аз? — възкликна мистър Пикуик.
— Ама хич да не ви е страх, сър — намеси се конярят. — Кротък е, сър, аз гарантирам; дори пеленаче може да го кара.
— Да не е плашлив? — запита мистър Пикуик.
— Плашлив ли, сър? Ако ще цяла каруца маймуни с изгорели опашки да срещне, пак няма да се подплаши.
Последното уверение се оказа решаващо. Мистър Тъпман и мистър Снодграс се наместиха в сандъка, мистър Пикуик кацна на капрата и положи краката си върху меко постлана поставка, нарочно издигната за тази цел.
— Хайде, Лъскав Вилям — рече конярят на помощник-коняря. — Давай юздите на господина.
„Лъскавият Вилям“, вероятно наречен тъй заради гладката си коса и лъскаво лице, постави поводите в лявата ръка на мистър Пикуик, а главният коняр мушна камшик в дясната му.
— Тпру-у! — викна мистър Пикуик, когато високото четириного прояви решително намерение да се навре в прозорците на странноприемницата на заден ход.
— Тпру-у! — откликнаха на свой ред мистър Тъпман и мистър Снодграс от сандъка.
— Само щото му се играе, господа — рече главният коняр насърчително. — Я го спипай ти, Вилям.
Помощникът обузда буйното животно, а главният изтича да помогне на мистър Уинкл да възседне своя кон.
— От другата страна, моля, сър.
— Главата си режа, ако този джентълмен знае от’де да възсяда — пошушна едно захилено момче пощаджийче на извънредно развеселения прислужник.
Бидейки тъй напътствуван, мистър Уинкл се качи на седлото, но с такова усилие, сякаш трябваше да се покатери до борда на голям военен кораб.
— Всичко наред ли е? — запита мистър Пикуик, а в същност предчувствуваше, че нищо не е наред.
— Да, да — едва чуто отвърна мистър Уинкл.
— Хайде, карайте! — подвикна конярят. — Дръжте здраво юздата му, сър. — И кабриолетът потегли, също и обязденият кон, с мистър Пикуик на капрата на първия, а мистър Уинкл на седлото на втория, за радост и веселие на цялата странноприемница.
— Защо върви тъй на верев? — обърна се мистър Снодграс от сандъка към мистър Уинкл на седлото.
— И понятие нямам — отвърна мистър Уинкл.
Конят му наистина напредваше по улицата по много загадъчен начин: кривнал единия хълбок, главата към едната страна на пътя, а опашката към другата.
Мистър Пикуик бе твърде зает, за да може да наблюдава тази или друга някоя подробност; цялото му внимание бе съсредоточено да управлява впрегнатия в кабриолета кон, който проявяваше разни особености, необикновено любопитни за страничния наблюдател, но съвсем не тъй забавни за кой и да е от седящите зад него. Той не само непрестанно виреше глава по много неприятен, обезпокоителен начин и опъваше поводите до такава степен, че задачата на мистър Пикуик да ги задържа ставаше почти непосилна, но и от време на време показваше странната склонност да се спуска ненадейно встрани от пътя, после да се закове отведнъж и тогава мигновено да се втурне напред със скорост, напълно невъзможна да се овладее.
— Защо ли ги прави тия неща? — запита мистър Снодграс, когато конят бе вече повторил същата игра двадесетина пъти.
— Съвсем не знам — отвърна мистър Тъпман. — Изглежда нещо като подплашен, нали?
Мистър Снодграс нема̀ време да отговори, защото бе прекъснат от мистър Пикуик.
— Тпру-у! — извика този джентълмен. — Изпуснах си камшика!
— Уинкл! — рече мистър Снодграс, когато ездачът, подкарал в тръс високия си кон, ги приближи; шапката му се бе нахлупила до ушите и той целият се друскаше, сякаш щеше да се разпадне на съставните си части от бурното упражнение. — Уинкл, подайте камшика, хайде, бъдете тъй любезен.
Мистър Уинкл дръпна тъй силно юздите на високия кон, че лицето му стана мораво, и когато накрая успя да го спре, спусна се на земята, подаде камшика на мистър Пикуик и сграбчвайки юздите, понечи отново да се метне на седлото.
Дали високият кон, игрив по природа, имаше желание да се позабавлява малко, съвсем невинно, с мистър Уинкл, или му хрумна, че би могъл да довърши пътуването си за собствено удоволствие (по-добре без ездач, отколкото с такъв), са въпроси, по които ние, разбира се, не можем да стигнем до определено и решително становище. Но каквито и да са били неговите подбуди, едно бе сигурно: едва-що мистър Уинкл бе докоснал юздите, животното ги прехвърли през главата си и с един скок назад ги опъна в цялата им дължина.