Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Над нея минаваше Крепостният път; последният етап от изкачването беше най-труден. Тя разтри ръцете си, за да ги стопли и усети щипенето на порязванията, когато кръвта й се върна в напластените със сол рани. Може би трябваше да ги превърже с парцали. Но ако някой от тях се развържеше?
Киска чу шум, притисна се в отверса на скалата и се заслуша: плат, влачещ се по камък, а след това падащи камъчета. Някой се катереше отвън. Тя потъна още по-дълбоко в пещерата. В същия миг една фигура се мушна в тесния процеп като едно от привиденията, за които бе слушала.
Вцепеняващият страх я забави достатъчно, за да може фигурата, която бе на човек от плът и кръв, да я хване за ръката. Тя почти се усмихна, развеселена от тази грешка, и използва опората на ръката, за да се засили и да го изрита по главата.
Мъжът изохка, но не я пусна. Усмивката на Киска угасна.
Към нея излетя крак, който я хласна по раненото коляно. Киска прехапа писъка на болка и кракът й поддаде. Той освободи ръката й и тя се срина.
— Не се съпротивлявай — рече й.
Киска вдигна глава и го погледна. Тук, в тъмното, виждаше предимно сенки, но имаше нещо познато в осанката му.
Мъжът извади от някъде тънка връв и пристъпи над нея. Всички инстинкти й заповядаха да не се оставя отново да я завържат и тя го изрита с читавия си крак по вътрешната страна на бедрото.
Той изсъска от болка, но отново се приведе над нея.
Киска закри лицето си с ръце и проплака:
— Не, моля те!
Измъкна ножа от яката си. Но преди да има възможност да го използва, ботушът му се приземи върху китката й, а нещо твърдо като железен камшик я цапна по челото. Пещерният мрак избухна на червени и жълти точки, които затрептяха и бавно потъмняха.
— Не ти липсва талант — призна той неохотно, — но се опитваш да правиш неща, които не са ти по силите, дете. Не ме карай да те убивам.
Киска примигна, заслепена от ярките светлини.
— Кой, в името на Дамата, си ти?
Мъжът пренебрегна въпроса й.
— Обърни се с гръб — нареди й той.
Тя се подчини и мъжът завърза китките й. Друга фигура влезе в отвора и застана до първия мъж. Двамата си зашепнаха нещо и изведнъж Киска го позна, облян от лунната светлина, процеждаща се през цепката. Плоското лице, осеяно с белези, котешкият мустак: телохранителят на човека, когото търсеше.
Тя се засмя. Мъжете не й обърнаха внимание и продължиха да си говорят тихо, така че да не може да ги чува. Новодошлият бе изпратен навън. Мъжът от племето Сети се върна при нея. Извади черно парче плат от пелерината си. Киска разпозна плата и много добре знаеше какво щеше да покрие той.
— Имам съобщение за твоя господар — рече тя, точно когато мъжът се канеше да покрие главата й. Ръцете се поколебаха за миг, но после продължиха надолу.
Мрак обгърна Киска.
— Мъжът, с когото се срещна в градината, е мъртъв — почти извика тя, сливайки думите в бързината си. Сърцето й препускаше.
Тишина. Единственият звук бе ленивото мляскане на прибоя. Киска се заслуша: не чу дори хрущенето и тракането на камъчета под краката му. Нищо. Мъжът още ли беше при нея? Или беше сама? Нима я бяха оставили да умре тук? Може би в изблик на нещо като извратена добрина. Все пак сигурно щеше да е на по-сигурно място в тази пещера със завързани ръце, отколкото навън в нощ като тази.
Ръка сграбчи качулката за върха, нежно я вдигна нагоре и свали от главата й, повличайки косата й.
Мъж клечеше пред нея: дълго, тясно лице с цвят на махагон, което изглеждаше странно безлично, дори пусто. Хлътнали, тъмни очи с дълбоки сенки около тях. Кафяво бръснато теме и една дълга плитка, преметната през рамото. Уста, която мязаше на хоризонтален разрез. Устни, които, според Киска, щяха да се разтрошат, ако им се наложеше да се усмихнат. Нейната мишена.
— Казаха ми, че имаш съобщение за мен.
Говореше на аристократичен талийски с едва доловим акцент, който Киска не можеше да определи. Звучеше толкова не на място на този остров, колкото злато в устата на риба.
Той зачака, лицето му беше все така безизразно. Киска намери гласа си.
— В ризата ми.
Опита да вдигне ръка, но веднага след като изви китката си, връвта се впи болезнено в кожата.