Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

И Честър ми зашепна на ухото:

— Канибалът ли? Да, така го наричаха преди много години. Помните ли тази история? Корабокрушението до западния бряг на остров Стюарт. Седем души достигнали до брега; изглежда, не са се спогаждали много. Някои хора са твърде придирчиви за всичко… не могат да понасят мъжествено бедите — не умеят да приемат нещата такива, каквито са… каквито са, момчето ми! И какво се получава? Ясно какво! Неприятности, неприятности, а може би и удар по главата; и това ще им е за урок. От такива хора има полза само когато са умрели. Разправят, че лодката от кораба „Улвърайн“ го намерила коленичил във водораслите; той бил гол-голеничък и пеел някакъв псалм, а в същото време валял ситен сняг. Когато лодката се приближила до брега на разстояние едно весло, той скочил и побягнал. Цял час го гонили по облите камъни; накрая един от моряците хвърлил камък, който за щастие го уцелил зад ухото и го повалил безчувствен на земята. Самичък ли бил на острова? Разбира се. Но това е такава тъмна история, както онази с шхуните, които ловели тюлени. Господ знае кой е прав тука и кой крив. На катера не разпитвали много. Увили го в едно покривало за лодка и отплавали колкото може по-бързо, тъй като настъпвала нощ, времето било застрашително, а корабът на всеки пет минути ги викал с оръдията си. Три седмици по-късно Робинсън бил вече здрав както преди. Шумът, който се вдигнал по повод на цялата работа, ни най-малко не го разстроил; той само стиснал устни и оставил хората да си крещят колкото искат. Достатъчно противно било това, дето изгубил кораба и цялото си имущество, и не искал да обръща внимание на обидите, с които го обсипвали. Ето един подходящ за мене човек.

Честър вдигна ръка, правейки с това знак на някакъв човек, който вървеше по улицата.

— Той има някоя и друга пара; ето защо трябваше да го включа в моята работа. Трябваше! Грях щеше да бъде да се пропусне такова находище, а аз бях с празни джобове. Заболя ме, че постъпвам тъй, но приемам нещата такива, каквито са, и предполагам, че ако трябва да деля с някого припечеленото, този човек ще бъде Робинсън. Оставих го да закусва в хотела, а аз отидох в съда, тъй като ми беше хрумнало нещо… О, добро утро, капитан Робинсън… Приятелю мой, капитан Робинсън.

Съсухреният патриарх с костюм от бял тик и с шапка от солах59 със зелена ивица по края на периферията — главата му трепереше от старост, — като влачеше бързо крака, прекоси улицата, дойде при нас и се спря, подпрял се с две ръце за дръжката на своя чадър. Бялата брада, в която личаха кехлибарени нишки, висеше до кръста му. С недоумяващ вид той, мигайки, ме гледаше изпод набръчканите си клепачи.

— Здрасти, здрасти — любезно изписка старецът и се олюля.

— Малко е глух — рече ми Честър.

— Нима сте го мъкнали цели шест хиляди мили, за да се сдобиете с един евтин параход? — попитах аз.

— Бих обиколил два пъти с него света! — енергично възкликна Честър. — Параходът ще ни изправи на крака, приятелю. Нима вината е моя, дето всички капитани и притежатели на кораби по тези острови на Австралазия са се оказали кръгли глупци? Веднъж ми се случи три часа да говоря с един човек в Окланд.