Проклятието на черната луна

Опасна.

– Не.

– Чука ли го?

– Не – казах през зъби.

– Някога чукала ли си го?

– Не – изстъргах. Никога не бях имала двама мъже по-обсебени от сексуалния ми живот или по-скоро от липсата на такъв.

Част от насилието във въздуха отслабна.

Присвих очи. Това ли беше? Източникът на неговата ярост? Ревнуваше ли Баронс? Не защото му пукаше, а защото гледаше на мен като на притежание, на негов личен Шийте зрящ. Той нямаше да позволи ерекциите на други мъже да се намесват в неговото търсене на ОС?

Той ме изгледа студено.

– Трябваше да знам дали си При-я. Затова попитах.

– На При-я ли приличам? – сопнах се. Нямах представа как изглеждаше някоя пристрастена към Фае, но някак се съмнявах, че бях образец. Бях решила, че са по-скоро като готик момичетата, които се мотаеха във вампирското леговище на Малуш – с пиърсинг, с татуировки и с тежък грим и облечени старомодно, предимно в черно.

Той се стресна, премери ме за момент, после се засмя.

– Браво на теб, госпожице Лейн! Учиш се – самата аз се стреснах, когато осъзнах какво бях направила току-що. Бях казала нещо, което не беше отговор на директен въпрос. Опитах се да го направя отново, умствено оформяйки думите, но не можех да ги изкарам. Не знаех как го бях направила първия път.

– С кого отиваше да се срещнеш вечерта, когато видя Шинсар Дъб?

О, не! Това не беше честно! Той нямаше да узнае всичко.

– Момче, което е познавало Алина – казах през стиснати зъби.

– Кажи ми името му!

Не, не, не!

– Крисчън МакКелтър.

– Ти шегуваш ли се с мен, мамка му? – той скочи от стола си и се взря надолу към мен.

След като беше използвал Гласа, бях длъжна да кажа „Не“, въпреки че знаех, че въпросът е риторичен.

Убийственото насилие се беше върнало от едно просто име. Защо? Какво значение имаше името на Крисчън за него? Познаваше ли го? Затворих очи и потърсих онова място на Шийте зрящ в главата си. Не ми помогна. Все още не можех да говоря. Как можех да усещам толкова сила в тази гореща, чужда част от ума си, а да не мога да намеря нищо там, което да ми е от полза в тази ситуация?

– Как се запозна с Крисчън МакКелтър?

– Той работи в Катедрата по древни езици в Тринити. Запознах се с него, когато ти ме прати да взема поканата за аукциона от шефката му, но тя не беше там.

Ноздрите му потръпнаха.

– Сигурно е нает наскоро. Те ме шпионират.

Не беше използвал Гласа, нито ми беше задал въпрос, затова не казах нищо.

– МакКелтърови шпионират ли ме?

Стиснах очи и казах:

– Да.

– Ти шпионираш ли ме, госпожице Лейн?

– Доколкото мога.

– Какво научи за мен?

Започнах да ръчкам из главата си, но каквото и място да се предполагаше да намеря, оставаше тайна за мен. Наясно, че копая собствения си гроб, лопата след лопата информация, му казах. Че знам, че той не е човек. Че знам, че е невъзможно стар. Че съм го гледала да излиза от Пресяващото сребро на Ънсийли, което държи в кабинета си със зверски осакатен труп на жена. Че също като Сенките, демоните в Среброто бяха избягали от пътя му.