Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
– Има църква отсреща през улицата – беше ярко осветена. – Ще се срещнем там след десет минути.
– Но останалите не са тук!
– Ще дойда само за камерата. Можеш ли да събереш момичетата този следобед?
– Мога да опитам. Кат казва, че трябва да избереш място, където другите... куриери... няма да ни видят – аз изброих няколко кафенета, които тя отхвърли като твърде рисковани. Най-накрая се съгласихме на един пъб под нивото на улицата, уместно кръстен „Ъндърграунд“[8], който предлага дартс и маси за билярд и няма прозорци.
Затворих, измих си зъбите, наплисках лицето си с вода, пъхнах се в чифт дънки и закопчах якето върху горнището на пижамата си, после нахлузих бейзболна шапка на главата си. Русите ми корени се показваха. Отбелязах си наум да спра в магазина на връщане и да грабна няколко кутии боя. Беше достатъчно депресиращо да имам тъмна коса. Нямаше да я скапя допълнително с глупаво боядисване.
Беше седем и двайсет, когато стъпих на паважа. Слънцето нямаше да изгрее преди седем и петдесет и две. Щеше да залезе в шест двайсет и шест вечерта. Бях малко обсебена с прецизното отбелязване на естествената нощ и си държах графика на стената до картата, на която следя горещите точки на Ънсийли и дейността на Книгата. Придържах се към светлините, доколкото можех, придвижвайки се от една улична лампа към друга, с фенерче във всяка ръка, а Копието беше тежко и утешаващо в кобура под мишницата ми. Моят МакОреол беше само за среднощна работа. Ако минаващите покрай мен хора смятаха, че съм странна, защото нося запалени фенерчета, не ми пукаше. Бях жива. Можеха да се подхилват колкото си искат. Неколцина го направиха.
Докато бързах по улицата, си представих колко по-различна съм била преди три месеца в сравнение с това, което бях сега, и се засмях. Бизнесменът, който бързаше до мен, ми хвърли поглед. Срещна очите ми, дръпна се леко и ускори крачка, оставяйки ме назад.
Беше валяло през нощта и павираните улици лъщяха в предутринната светлина. Градът се беше разположил в очакване на деня, готов да избухне всеки момент. Автобуси надуваха клаксони, таксита се съревноваваха за място с доставчици, хората проверяваха часовниците си, бързайки за работа, други хора... или неща... вече вършеха своята, като онези Момчета-носорози, които метяха улиците и събираха боклука.
Наблюдавах ги тайничко, поразена от тази чудатост. Минувачите, които не бяха Шийте зрящи, щяха да виждат само човешкото Обаяние, което те излъчваха, на полузаспали градски служители, но аз виждах техните къси и дебели сиви крайници, мънистени очички и изпъкнали челюсти така ясно, както виждах опакото на дланта си. Знаех, че са пазачи на Фае с по-висш ранг. Не разбирах защо вършеха черната работа. Не можех да си представя някое Фае да се гърби с нея, независимо дали от Светлия или от Мрачния двор. Многото Ънсийли ниско ниво дразнеха сетивата ми на Шийте зрящ. Обикновено Момчетата-носорози не ме тревожат твърде, но в голяма численост ме карат да се чувствам като че ли имам язва. Заръчках из главата си, чудейки се дали мога да заглуша присъствието им някак.
Така беше по-добре! Можех да намаля звука. Много яко!
Дани се беше облегнала наперено на една улична лампа пред църквата с подпряно на хълбока ù колело. Имаше болезнено изглеждаща цицина на челото, ръцете ù от лакътя надолу бяха здраво ожулени и мръсни и имаше разкъсани дупки на коленете на раираните панталони, сякаш беше пълзяла на четири крака по асфалтов покрив, което, ми каза нехайно, била направила. Исках да я отведа в книжарницата, да я почистя и да я превържа. Но заповядах на кървящото си сърце да го преживее. Ако някога се окажехме в битка гръб до гръб, трябваше да вярвам, че тя може да се справя с всички рани, освен с критичните.
Дани тупна камерата в ръката ми с наперена усмивка и каза:
– Давай! Кажи ми колко страхотна работа съм свършила!
Подозирах, че не чува фразата често. Роуина не изглеждаше такъв тип, който да си хаби дъха за добре свършена работа, щом може да го запази за зле свършената. Съмнявах се също така, че Дани получава много възпитание от другите Шийте зрящи. Устатата ù отбранителност я правеше трудна за прегръщане, а сестрите ù по оръжие си имаха техни грижи. Включих камерата, хвърлих око на мижавите седем страници на грешната книга, които беше снимала, и казах:
– Страхотна работа, Дани!
Тя се наду за миг, после скочи на колелото и натисна педалите с кльощавите си крака. Чудех се дали използва своята суперскорост, докато кара колелото, и ако го прави, дали се вижда само като зелен проблясък, когато профучава. Жабокът Кърмит[9] на стероиди.