Проклятието на черната луна

– Как мога да намеря Даррок? – попитах. След като вече знаех името му, никога нямаше да го наричам по друг начин, освен с него или с подигравателното ЛГ.

– Не можеш. Той се крие там, където дори ние не сме способни да го проследим. Плъзга се в и извън Ънсийли през портали, непознати за нас. Ние го търсим – другите Сийли принцове и аз.

– Как може прост човек да ви се измъква и да влиза и излиза от световете на Фае? – предизвиках го аз. Бях ядосана. Те бяха създали тази каша. Те бяха изхвърлили Даррок в нашия свят, защото са имали проблеми, а сега от това страдаше моят свят, а моята сестра беше убита. Най-малкото, което можеха да направят, беше да почистят след себе си, и то бързо.

– Моята кралица не му отне знанието. Пропуск, за който сега съжалява. Тя вярваше, че той ще умре бързо. Точно затова не заподозряхме, че той стои зад проблема във вашия свят. Веднъж човек, Даррок нямаше имунитет срещу многото болести, които поразяват вашия вид, а тези, които живеят като богове, обикновено подценяват жестокостта на стадото, когато вървят сред него.

– Той не е единственият, който е подценил нещо – казах ледено. Стадо, петунията ми! С толкова много нечовешка сила във върховете на пръстите им, те определено бяха по човешки склонни на грешки, а ние, хората, бяхме тези, които плащаха за това.

В’лане пренебрегна забележката.

– Вярвахме, че ако не се зарази със смъртоносна болест, ще вбеси някой човек с надменността си и ще влезе в една от вашите статистики за жестоко престъпление. Обратно на очакванията ни, откакто Даррок е смъртен, е придобил огромна сила. Знаел е къде да търси и как да я получи, а и винаги е имал съюзници сред Кралските ловци. Той им обещава свобода от затвора на Ънсийли, където са държани. Обещание, което никое друго Фае не би поело. На ловците не може да се вярва.