Проклятието на черната луна

Спах на пресекулки и отново сънувах тъжната жена.

Тя се опитваше да ми каже нещо, но леденият вятър крадеше думите ù всеки път, щом си отвореше устата. Мразовитият вятър носеше нечий смях и той ми се струваше познат, но не можех да извадя името от ума си. Колкото по-силно се опитвах, толкова по-уплашена и объркана се чувствах. После се появиха В’лане, след него Баронс с мъже, които никога не бях виждала, и накрая Крисчън с убийство в очите си.

Събудих се, вледенена до кости и разтревожена.

Подсъзнанието ми беше открило нещо, което не беше пробило съзнанието ми – днес беше четвъртък, Крисчън се връщаше от Шотландия, а Баронс го преследваше заради мен.

Нямах представа какво може да му направи и не исках да разбера. Детекторът за лъжа Келтър не беше съперник на... това, което беше моят работодател. С тракащи зъби грабнах мобилния си телефон от нощното шкафче и се обадих в КДЕ. Момчето със замечтаните очи вдигна и ми каза, че Крисчън не се очаква преди следобеда. Попитах за апартамент, дом или мобилен телефон, а той каза, че личните досиета са заключени в кабинета на завеждащия катедра. Тя пък беше заминала за дълъг уикенд и нямаше да се върне преди понеделник.

Оставих спешно съобщение за Крисчън да ми се обади в мига, в който влезе.

Тъкмо щях да се пъхна под завивките, да се сгуша и да се опитам да се стопля, когато телефонът ми иззвъня.

Беше Дани.

– Тя едва не ме хвана, Мак! – каза тя без дъх. – Не е напускала КБП цял ден вчера. Спа в кабинета си, а аз бях будна цяла нощ и чаках възможност да се вмъкна. После преди няколко минути тя най-накрая слезе долу за закуска, или поне така мислех, а аз се промъкнах вътре, но не можах да намеря Книгата, която ти искаше. Имаше друга в бюрото ù, затова я снимах, но не направих много снимки, защото тя се върна бързо, а аз трябваше да изляза през шебания прозорец и си скъсах униформата, и се ударих доста гадно. Не можах да ти уредя каквото искаше, но се опитах и ти намерих нещо друго. Това се брои, нали? Ще се срещнеш ли все пак с нас?

– Ти добре ли си?

Тя изсумтя.

– Аз убивам чудовища, Мак. Паднах от глупав прозорец.

Усмихнах се.

– Къде си? – чувах клаксони на заден план и звуците на град, който се събужда.

– Недалеч от теб.

Тя ми каза. Знаех пресечката.

Погледнах през прозореца. Навън все още беше тъмно. Мразех я, че е навън в тъмното, без значение от суперскоростта ù, а се съмнявах, че е взела Меча.