Проклятието на черната луна

Единственият път, когато ядох Фае, бях ужасена от Копието. Бях видяла отблизо Малуш. Той беше прошарен с разложение. Половината му уста беше изгнила, части от ръцете, краката и стомаха му бяха разлагаща се каша, а гениталиите му... ъгх! Беше ужасен начин да умреш.

О’Баниън отвори рязко вратата, промърмори нещо на шофьора, после отново я тръшна. Двигателят се включи и дванайсет цилиндъра замъркаха за тихия живот на подцененото богатство.

Усмихнах му се. Обичам Копието. Разбирам защо, когато отидат на война, момчетата дават имена на оръжията си. Той се бои от него. Кралските ловци се боят от него. С изключение на Сенките, които нямат материя, която да бъде намушкана намушка, Копието може да убие всичко Фае, предполага се, че дори самите крал и кралица.

Някой, когото не можех да видя, отвори задната врата отвътре. О’Баниън постави ръка върху прозореца. Беше много по-прояден от Фае, отколкото преди седмица и половина. Можех да го усетя.

– Малко пристрастяващо, а? – казах сладко. Отпуснах Копието и го притиснах до бедрото си, да не би някой любопитко да повика Гарда. Нямах желание да го прибирам. Знаех колко бърз и силен е Дерек. Бях изпитала сама ефекта от яденето на Ънсийли и беше невероятно.

– Ти сигурно знаеш.

– Ядох само веднъж – може би не беше мъдро да признавам това, но бях горда с битките, които съм спечелила.

– Глупости! Никой, който е вкусил от силата, не би се отказал.

– С теб не сме еднакви – той искаше тъмни сили. Аз не исках. Дълбоко в себе си исках само отново да съм момичето, което бях. Щях да премина в тези по-мрачни територии, единствено ако оцеляването ми зависеше от това. О’Баниън смяташе прегръщането на мрака за стъпка нагоре.

Престорих се, че замахвам към него с Копието. Той трепна и устата му се сви в тънка бяла черта.

Чудех се дали ако спре да яде сега, би се върнал изцяло към човешката форма, или след определен момент беше твърде късно и трансформацията не може да бъде обърната.

Как ми се искаше да го бях оставила да влезе в Мрачната зона онзи ден! Не можех да се бия с него тук и сега, в най-натоварения час.

– Махай се от тук! – замахнах отново към него. – И ако ме видиш на улицата, бягай колкото можеш!

Той се изсмя.

– Глупава малка путка! Нямаш представа какво се задава. Чакай да видиш какво ти е приготвил лорд Господар! – той се мушна в колата и погледна отново към мен със злостна усмивка и... гадно очакване. – Пакост или лакомство, кучко? – каза той и се засмя отново. Чувах го как се смее, дори след като затвори вратата.

Затъкнах Копието в кобура, после застанах на тротоара зяпнала, докато той заминаваше.

Не заради нещо, което беше казал, а заради това, което бях видяла настанено на меката кожена задна седалка с цвят на камила.

Или по-скоро кого бях видяла.