Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Повечето хора не пишат фантазии, разбира се, но почти всички разбират, че от време на време им е нужно да подхранят въображението си. Ясно им е, че въображението се нужда от доза фантазия, както тялото се нуждае от витамини или йодирана сол за избягване на проблеми с щитовидната жлеза. Фантазията е солта на ума.
По-рано говорих за отхвърляне на скептицизма — класическото определение на Колридж за онова, което се очаква от читателя, потърсил гореща доза фантазия в някой разказ, роман или поема. С други думи, читателят трябва да се съгласи от време на време да пуска горилата на воля. А когато види ципа на гърба й, тя бързо ще се прибере обратно в клетката си. Докато човек закръгли четиридесет, тя вече е прекарала в тази клетка доста време. Толкова дълго, че може да не й се иска да излезе. Понякога може да се наложи да я сръчкате. Но може и да откаже да се появи.
Разглеждана по този начин, художествената реалност се превръща в нещо, което е безкрайно трудно да се манипулира. Разбира се, филмите го постигат, ако не беше така, обемът на тази книга щеше да е с около една трета по-малък. Като пропуска визуалната част, радиото развива един изключителен инструмент (но и потенциално опасен, както ясно демонстрират масовите вълнения след излъчването на „Война на световете“73) за отваряне ключалката на клетката, в която се крие горилата. Независимо от носталгията, която изпитваме по радиото обаче няма как да се върнем назад и да пресъздадем творческия потенциал на радио ужаса. Тази конкретна ключалка е размазана отдавна от простия факт, че, за добро или зло, ние вече очакваме да ни сервират достоверни на вид картини, като част от художествената реалност. Дали ни харесва или не, това няма да се промени.
3
Почти приключвам краткото си обсъждане на радиото — ако продължа, рискувам да заприличам на онези кино маниаци, които цяла вечер ви обясняват, че Чарли Чаплин е най-великият от всички актьори, а италианските уестърни на Клинт Ийстуд са върхът на екзистенциално абсурдисткото движение. Но няма как да пропусна ключовата фигура в този медиен формат — не Орсън Уелс, а Арк Обоулър. Първият сценарист със свой собствен национален радио сериал, смразяващата поредица „Светлините угасват“.
Първоначално „Светлините угасват“ е излъчвано през четиридесетте, но достатъчна част от предаванията са повтаряни през петдесетте и даже шестдесетте, та да попаднат в моята времева рамка тук.
Епизодът, който си спомням най-ясно, повторен в „Измерение Х“, е „Пилешкото сърце, което погълна света.“ Обоулър, както доста творци, изявяващи се в хорър жанра — Алфред Хичкок е друг ярък пример — са изключително чувствителни към тънкия черен хумор, присъщ на страшните истории. Най-ясно това си личи тъкмо в историята за пилешкото сърце, на която слушателят не може да не се разкикоти, макар в същото време да го побиват тръпки.
„Само преди дни ти ме попита как според мен ще свърши светът“, обръща се ученият, който неволно е обрекъл на гибел нищо неподозиращия свят, към своето протеже, докато двамата летят в малкия самолет на 1500 метра височина над раздуващото се пилешко сърце. „Помниш ли какво ти отговорих? О, какви само научни пророчества ти изложих — въртенето на планетата… ентропия… но ето каква е действителността, Луис! Това е краят на човечеството! Не в адския огън на атомен взрив… не във величественото избухване на свръхнова… не в покоя на студената бяла тишина, а това! Пълзящата, поглъщаща плът под нас. Каква космическа подигравка, не мислиш ли, Луис? Краят на човечеството… заради едно пилешко сърце.“
„Не“, бръщолеви Луис, „аз не мога да умра. Ще намеря безопасно място за кацане…“
Но точно в този момент равномерното бръмчене на самолетния двигател се накъсва и пресича. „Падаме!“, крещи Луис.
„Краят на човечеството“, обявява докторът гръмовно и двамата се забиват директно в пилешкото сърце. Чуваме неговите равномерни удари все по-силно… и по-силно… докато накрая с един гнусен плясък епизодът приключва. Истинският гений на Обоулър се изразява в това, че след края на „Пилешкото сърце“, на слушателя едновременно му е смешно и му се повдига.
73
Или Хитлер например. Днес ние свързваме неговата пропаганда с филмовите ленти, но забравяме, че през тридесетте той е използвал радиото с брутална ефективност. Убеден съм, че ако беше имал шанса да се появи в някое телевизионно предаване, песента му щеше да бъде набързо изпята. — Б.авт.