Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Стана така, че всяка сутрин Мариус започна нетърпеливо да очаква идването на вечерта, когато щеше да отиде в малката стаичка на Фин. Когато проблясваше лъч на надежда, той тичаше да го сподели с приятелката си, а когато му беше тъжно, правеше всичко възможно, за да чуе утешителните ѝ думи. Само тук, в чистата ухаеща мансарда, весела и светла, той живееше спокойно и намираше утеха.
Веднъж настоя да помогне на девойката, която приготвяше букети за следващия ден; започна да маха бодлите на розите, събираше карамфилите на малки връзки, вземаше една по една теменужките и маргаритките, а после ги подаваше на Фин. Оттогава започна да ѝ помага всяка вечер от осем до десет часа. Твърдеше, че работата го забавлява и успокоява нервите му. Когато докосваше пръстите на Фин, подавайки ѝ цветята, топли вълни заливаха лицето му. Странното неудобство и силното вълнение, които го обземаха, несъмнено бяха единствената причина за внезапното призвание на цветар, което бе открил у себе си.
Разбира се, Мариус бе наивен. Ако някой му кажеше, че започва да се влюбва във Фин, би се учудил, дори би се обидил. Щеше да извика, че е прекалено грозен, за да посмее да обича девойката, че подобно чувство, родено и израснало в сянката на нещастието на брат му, е престъпление. Но скоро сърцето му щеше да се разбунтува. Мариус никога не бе имал свое момиче. Беше се поддал на първия по-нежен поглед. Фин го утешаваше и окуражаваше. Отправяше му ласкава усмивка и стискаше топло ръката му. Най-напред я почувства като майка и сестра, която небето му изпращаше в тъжните дни. Истината бе, че без да разбира това, тази сестра и майка се превръщаше в съпруга, която започваше да обича с цялата си нежност и преданост.
От известно време Фин се усмихваше скришом в присъствието на Мариус. Усещаше, че младежът я обича, въпреки че самият той не беше още наясно с чувствата си. Жените имат особено силно развит усет за тези неща: те четат по очите на любимите си и проникват в душите им. Цветарката умело скриваше розовината на страните си. Постара се да остане сърдечна приятелка на Мариус, но не му отвори очите с едно по-топло ръкостискане. Ако някой ги видеше така всяка вечер, седнали един срещу друг на масата, отрупана с рози, би ги взел за брат и сестра.
Всяка неделя Фин отиваше в Сент Анри. Бе започнала да се отнася към Бланш със съчувствие и състрадание като истинска приятелка. Горката млада жена щеше да става майка. Животът ѝ бе разбит завинаги. Ставаше все по-скъпа на Фин, която виждаше угризенията и горчивите ѝ сълзи на съжаление. Станала свидетелка на тъжния ѝ живот, цветарката се опитваше да го облекчи с посещенията си. Донасяше веселата си усмивка в малката къща на морския бряг, в която Бланш плачеше, мислейки за Филип и детето си. За Фин това бе нещо като обред, който тя религиозно извършваше. Тръгваше към обяд и оставаше у госпожица Дьо Казалис чак до вечерта. А когато се стъмнеше, се срещаше с Мариус, който я очакваше на брега на морето, и двамата се връщаха в Марсилия пеша, хванати под ръка като съпрузи.
Мариус изпитваше истинско наслаждение по време на разходките. Неделните вечери бяха станали за него награда за всичките му усилия през седмицата. Чакаше Фин на брега, забравил притесненията си, дебнещ нетърпеливо появяването на девойката. А когато тя пристигаше, усмихваха се един на друг и тръгваха с бавни крачки под нежните вечерни сенки на дърветата, където разменяха думи на приятелство и нежност. Пътят никога не се струваше дълъг на младежа.
Една неделя Мариус пристигна рано. Деликатността му го възпираше да влезе в къщата на Бланш. С това само щеше да засили мъката ѝ. Седна на скала, която се извисяваше над селото, и търпеливо зачака, загледан в огромната синева. Остана така почти два часа, потънал в неясни мечти, в нежни мисли за щастие, които го упояваха.
Огромният хоризонт го разнежваше. Морето и небето, безкраят на водата и въздухът го тревожеха и разтваряха душата му. В ширналото се море виждаше единствено Фин, чуваше само нейното име в глухия равномерен шепот на вълните.
Цветарката дойде и седна до младежа, който безмълвно хвана ръката ѝ. Морето и небето се разстилаха пред тях, сливайки се в тиха и спокойна синева. Падаше здрач. Слабата розова светлина на залеза пръскаше меките си отблясъци върху крайбрежните скали. Въздухът бе изпълнен с нежност. Монотонният тътен на морето постепенно стихваше.