Тайните на Марсилия

Повече от два месеца бяха изминали от завръщането на Мариус и Фин в Марсилия. Когато напусна кантората на Дъглас, младежът трябваше да признае, че до този момент беше изгубил времето си, без да намери нито едно су от петнадесетте хиляди франка, необходими за освобождаването на Филип. Положително умееше само да обича и да се жертва. Разбираше, че с прекалено честния си и прям характер нямаше да успее да се сдобие само за няколко седмици с нужната сума, която толкова отчаяно търсеше. Всеки път се бе държал като дете. Злощастните случки, в които се бе оказал замесен, отношенията между Арманд и Совер, лицемерието и фалшификациите на Дъглас разкриваха пред него живота откъм ужасната му страна и това го изпълваше с отчаяние. Вместо да върви напред, отстъпваше; страхуваше се да предприеме нова крачка, мислеше, че отново ще претърпи неуспех и дори ще се компрометира, попадайки за пореден път на мошеници, чиято единствена цел е да експлоатират. Обзет от недоверие, виждаше около себе си само клопки. Нежните души, които не познават злото и желаят да правят добро, често се пречупват и силно кървят от сблъсъка с реалността.

Но наближаваше декември. Трябваше да се бърза, за да се помогне на Филип. В никакъв случай не можеше да се разчита на нечие милосърдие и осъденият щеше да бъде завързан на позорния стълб. При тези мисли Мариус плачеше от безсилие и умора. Искаше да освободи брат си с някаква героична постъпка. Ако го подложеха на изпитание, би изкопал с нокти дупка в стената на килията, дори в камъка... Тази тежка работа не би го затруднила и той би успял дори с риск да разрани ръцете си. Но мисълта за петнадесетте хиляди франка го вцепеняваше. Когато се отнасяше за пари и сделки, губеше самообладание, чувстваше се неспособен да доведе докрай и най-малкото начинание. С това се обясняваше и наивното доверие, което го бе тласнало към Арманд и Дъглас.

И все пак надеждата все още живееше в него. Благодарение па слабостта му, на добротата и открития характер, у него все пак се появяваха светли мисли. Уроците, които му бяха дали тъмните страни на живота, не можаха да му попречат да продължи да вярва, че другите са готови да откликнат на зова му за помощ.

– Имам на разположение още две седмици. Не е възможно да не намеря истински приятели дотогава. Не трябва да се отчайвам.

Със сигурност би се разболял и би изпаднал в отчаяние, ако до него не беше утешителка, която му се усмихваше окуражително в тежките мигове. Между него и семейство Кугурдан се установи близко приятелство. Почти всеки ден отиваше да види Фин и прекарваше при нея дълги вечери. В началото си говореха за Филип. Но постепенно, без да забравят нещастния затворник, започнаха да говорят за себе си, за детството си, за бъдещето. Това бяха спокойни разговори, по време на които забравяха за трудния живот, за умората и тревогите на изминалия ден; тези разговори им даваха сили да посрещнат с надежда следващия.