Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Той накланя главата си настрани. Не ми вярва. Мисли си че ако ми позволи да се върна, никога няма да може да се отърве от мен.
– Моля те, изслушай ме сега! Няма да трае дълго. Просто имам нужда някой да ме изслуша.
– Съпругът ти не може ли? – пита той, но аз тръсвам глава.
– Не мога... не мога да му кажа. Не и след толкова време. След това... няма да ме възприема по същия начин. За него ще се превърна в друг човек. Няма да знае как да ми прости. Моля те, Камал. Ако не изхвърля отровата, никога повече няма да мога да заспя спокойно. Изслушай ме, не като терапевт, като приятел.
Раменете ми увисват, той се обръща и аз си мисля – край. Сърцето ми замира. Но той отива до шкафа и вади две чаши.
– Добре, но като приятел – казва. – Искаш ли вино?
И ме кани в хола. Осветено от стандартна лампа на тавана, помещението има същия неугледен вид като кyxнята. Сядаме от двете страни на стъклена масичка, oтpyпана с вестници, списания и менюта на различни ресторанти за доставка по домовете. Сключвам ръце около чашата. Отпивам. Виното е червено, но студено, неприятно. Преглъщам и отпивам отново. Той чака да започна, но на мен ми е трудно, много по-трудно, отколкото си мислех. Пазих тази тайна прекалено дълго, цяло десетилетие, една трета от живота ми, и няма да е лесно да я извадя на бял свят. Но трябва да започна да говоря. Ако не го направя сега, никога няма да имам смелостта да изрека думите на глас, ще загубя тази способност завинаги, те ще заседнат в гърлото ми и ще ме задушат в съня ми.
– След като напуснах Ипсуич, се преместих в къщата на Мак на края на пътя за Холкман. Това съм ти го казвала, помниш, нали? Беше твърде изолирано, най-близките ни съседи бяха на няколко километра от нас, а най-близките магазини – на още няколко. В началото непрекъснато вдигахме купони. В хола винаги имаше по няколко души, останали да прекарат нощта у нас, а през лятото заспиваха на хамака отвън. Но в един момент ни писна, Мак ги разкара един по един, хората престанаха да идват и си останахме само двамата. Минаваха дни, без да видим жива душа. Пазарувахме от магазина на бензиностанцията. Беше странно, но след всичко... след Ипсуич, след онези мъже и всичко, което бях направила, имах нужда от това. Харесваше ми да бъдем само ние, старите релси в тревата, дюните и неспокойното сиво море.
Камал накланя главата си на една страна и ми се усмихва. Коремът ми се свива на топка.
– Звучи прекрасно, но не мислиш ли, че го виждаш през романтични очила? "Неспокойното сиво море"?
– Какво от това? – отвръщам аз. – А и не мисля, че е просто романтика. Бил ли си на север от Норфолк? Това не ти е Адриатическо море. Там то е неспокойно и стоманено-сиво.
Той вдига ръце и казва с усмивка.
– Добре.
Топката в корема ми се отпуска. Напрежението напуска раменете и ръцете ми.
– Бях щастлива с Мак. Знам, че не беше мястото, за което мечтаех, и живота, какъвто го исках, но след смъртта на Бен и случилото се след това, там наистина се чувствах добре. Мак ме спаси. Взе ме от улицата, обикна ме и ми даде сигурност. И изобщо не беше скучен. Ако трябва да бъда честна, тогава взимахме много наркотици, а няма как да ти е скучно, като непрекъснато си в небесата. Бях щастлива. Наистина.
Камал кима.
– Разбирам те, макар да си мисля, че щастието ти не е било истинско – казва той. – Поне не е трайно щастие, не могло да издържи дълго.
Засмивам се.
– Тогава бях на седемнайсет. Бях с мъж, който ме вълнуваше и който ме обожаваше. Далече от родителите си, онази къща, в която всичко, всичко ми напомняше за мъртвия ми брат. Не ми трябваше трайно щастие. Имах нужда от него тогава и там. В онзи момент.
– Какво стана после?
Изведнъж ми се струва, че светлината в стаята е недостатъчна. Стигаме до момента, за който не смея да говоря.
– Забременях.
Камал кима, чака да продължа. Част от мен иска той да ме спре, да зададе някакви въпроси, но той мълчи и чака. Става още по-тъмно.
– Когато разбрах, беше прекалено късно да го махна. Трябваше да го направя, но бях толкова... глупава, толкова невежа. Никой от нас не я искаше.
Камал става, отива до кухнята, връща се с руло кухненска хартия и ми го подава, за да изтрия сълзите. После сяда отново. След дълга пауза продължавам. Той седи точно като при нашите сеанси, с очи, вперени в моите, с ръце в скута си, търпелив, неподвижен. Тази пасивност, този покой изискват невероятен самоконтрол. Сигурно е изтощително.
Краката ми се разтреперват, коленете започват да подскачат, сякаш съм кукла на конци. За да ги спра, ставам, отивам до вратата на кухнята, връщам се, разтварям широко пръсти.