Японският любовник

Ирина беше нейният втори пилот в този полет към миналото. Снимките и други документи минаваха през нейните ръце, тя ги разпределяше, тя подреждаше албумите. Въпросите ѝ помагаха на Алма да намери посоката, когато кривнеше по задънена улица; така животът ѝ постепенно започна да се прояснява и да добива очертания. Ирина се потопи в преживяванията на Алма, двете бяха като героини от викториански роман: господарката от знатен род и нейната придворна дама, заклещени в отегчението на вечните чаши чай в далечно селско имение. Алма твърдеше, че всеки си има своя вътрешна градина, където да се прислони, но Ирина нямаше желание да надниква в своята; предпочиташе да я замества с тази на Алма, по-приятната. Тя познаваше тъжното момиченце, пристигнало от Полша, младата Алма в Бостън, художничката и съпругата, знаеше всичко за любимите ѝ дрехи и шапки, за първото художествено ателие, където работела сама, експериментирайки с четки и цветове, преди да се оформи стилът ѝ, за старите ѝ куфари от износена кожа, покрити с лепенки, които вече никой не използвал. Тези образи и премеждия бяха ясни и точни, сякаш самата Ирина бе изживяла ония години и бе съпровождала Алма навсякъде. Струваше ѝ се прекрасно, че са достатъчни само няколко думи или някоя снимка, за да добият те плът и да ги направи свои.

Алма Беласко, едновремешната енергична и поривиста жена, нетолерантна както към своите, така и към чуждите слабости, с годините бе по-омекнала, проявяваше по-голяма търпимост към ближния и към самата себе си. "Ако нищо не ме боли, като се събудя, значи, съм умряла", повтаряше тя всяка сутрин, когато трябваше да раздвижва мускулите си лека-полека, за да не получи крампи. Тялото ѝ не работеше както преди, трябваше да измисля стратегии, за да избягва стълбите, или да отгатва смисъла на недочуто изречение; всичко ѝ костваше повече усилие и време, имаше неща, които просто не можеше да прави, като да шофира по тъмно, да зарежда колата с бензин, да отваря бутилка с вода, да носи торбите от пазара. Затова имаше нужда от Ирина. Умът ѝ обаче беше бистър, спомняше си настоящето толкова добре, колкото и миналото, освен ако не се поддадеше на изкушението да разбърка всичко; не ѝ изневеряваха нито вниманието, нито мисълта. Все още можеше да рисува и имаше същия усет за цветовете; ходеше в ателието, но рисуваше малко, защото се уморяваше, предпочиташе да оставя работата на Кирстен и помощниците. Не отваряше дума за своите ограничения, посрещаше ги без много шум, но Ирина знаеше за тях. Ненавиждаше заслеплението, е което старите хора говореха за болестите и неразположенията си, тема, която не интересуваше никого, дори лекарите. "Широко разпространено е мнението, което никой не смее да изрече на висок глас, че ние, старците, сме излишни, че заемаме мястото и средствата, които се полагат на продуктивните хора", говореше тя. Не разпознаваше много от лицата на снимките – образи без значение от нейното минало, които можеше да бъдат зачеркнати. По другите, тези, които Ирина лепеше в албумите, можеше да проследява етапите от житейския си път, хода на годините, рождени дни, празници, ваканции, дипломирания и сватби. Това бяха щастливи мигове, никой не заснемаше нещастията. Тя самата рядко присъстваше на тях, но в началото на есента Ирина можа да прецени по-добре каква жена е била Алма благодарение на портретите, които ѝ бе направил Натаниел; те бяха част от наследството на Фондация "Беласко" и бяха открити от артистичните кръгове на Сан Франциско. Заради тях един вестник нарече Алма "най-красиво фотографираната жена в града".