Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
– Как да не помня? Подобна връзка беше почти невъзможна, щеше да се разкайваш, Алма. Предразсъдъците щяха да ви унищожат и да убият любовта.
– Ичимей го знаеше и никога не поиска от мен да го направя.
След дълга пауза, през която двамата наблюдаваха съсредоточено усърдното пърхане на колибритата върху близкия храст фуксия, а Ирина съзнателно протакаше изсушаването на София е хавлия и четкането на козината ѝ, Лени каза на Алма, че съжалява, задето не я е виждал почти трийсет години.
– Научих, че живееш в "Ларк Хаус". Това съвпадение ме кара да вярвам в съдбата, Алма, защото аз се включих в списъка на чакащите преди години, много преди ти да дойдеш. Отлагах решението да те посетя, защото не исках да разравям мъртви истории – добави той.
– Не са мъртви, Лени. Сега са по-живи от всякога. Така става е възрастта: историите от миналото възкръсват и се лепват за кожата ни. Радвам се, че ще прекараме заедно следващите години.
– Няма да са години, а месеци, Алма. Имам мозъчен тумор, който не може да се оперира, остава ми малко време, преди да се появят по-явните симптоми.
– Боже господи, колко съжалявам, Лени!
– Защо? Живял съм достатъчно, Алма. С интензивна терапия бих могъл да изкарам още малко, но не си заслужава да се подлагам на това. Аз съм страхлив, боя се от болката.
– Учудвам се, че са те приели в "Ларк Хаус".
– Никой не знае какво ми е и не е нужно да го разгласявам, защото няма да заемам мястото тук задълго. Ще си тръгна, щом състоянието ми се влоши.
– Как ще разбереш?
– Засега усещам главоболие, слабост, лека непохватност. Вече не смея да карам колело, предишното ми най-любимо занимание, понеже няколко пъти падах. Ти знаеш ли, че съм прекосил Щатите на велосипед три пъти от Тихия океан до Атлантика? Мисля да се порадвам на времето, което ми остава. После ще дойдат повръщането, затрудненията с ходенето и говора, зрението ще започне да ми изневерява, ще изпадам в гърчове… Но аз няма да чакам толкова. Трябва да действам, докато умът ми е бистър.
– Колко бързо си отива животът ни, Лени!
Ирина не се изненада от признанието на Лени.
Обитателите на "Ларк Хаус", които все още не бяха с помрачено съзнание, разговаряха съвсем естествено за доброволната смърт. Според Алма на планетата имаше прекалено много старци, които живееха доста повече от необходимото за биологията и от възможното за икономиката, нямаше смисъл да ги принуждават да бъдат пленници на едно болно тяло или на отчаяно съзнание. "Малко старци са доволни, Ирина. Повечето са бедни, болни и самотни. Това е най-уязвимият и труден период в живота, по-труден от детството, защото се влошава с времето и няма друго бъдеще освен смъртта." Ирина бе отворила дума за това пред Кати; според нея скоро щяло да може да се прибягва до евтаназията, тя щяла да стане право, а не престъпление. Кати знаеше, че неколцина души в "Ларк Хаус" разполагат с необходимото, за да си отидат с достойнство, но макар да разбираше причините за подобно решение, тя самата не възнамеряваше да свърши по този начин. "Живея с непрестанна болка, Ирина, но ако се разсейвам, тя е търпима. Най-страшна беше рехабилитацията след операциите. Дори морфинът не помагаше; единствената утеха беше съзнанието, че няма да трае вечно. Всичко е временно." Ирина предположи, че Лени покрай професията си разполага с по-скоротечни наркотици от тези, които идваха от Тайланд, увити в кафява хартия и без надпис.
– Аз съм спокоен, Алма – продължаваше Лени. – Радвам се на живота, най-вече на времето, прекарано с теб. Подготвям се отдавна, това няма да ме свари неподготвен. Научил съм се да слушам тялото си. То ни казва всичко, въпросът е да го чуваш. Знаех за болестта си още преди да ми поставят диагнозата и съм наясно, че всяко лечение би било напразно.
– Страхуваш ли се? – попита го Алма.
– Не. Предполагам, че след смъртта е същото както преди раждането. А ти?
– Малко… Предполагам, че след смъртта връзката с този свят прекъсва, няма страдание, самоличност, памет, все едно тази Алма Беласко никога не е съществувала. Може би все пак нещо остава: духът, есенцията на живота. Но признавам, че ме е страх да се отделя от тялото, надявам се, че тогава Ичимей ще бъде до мен или че Натаниел ще дойде да ме вземе.
– Ако се прекъсва връзката с този свят, както ти каза, не виждам как ще дойде Натаниел да те вземе – възрази той.
– Прав си. Това е противоречие – засмя се Алма. – Толкова здраво сме се вкопчили в живота, Лени! Казваш, че си страхлив, но за да се сбогуваме с всичко и да пристъпим прага, който не знаем накъде води, се изисква смелост.