Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Остави куфарите в колата — каза тя, — момчето ще ги донесе.
И ме поведе към отворената врата на гостната, където гореше камина, и към дивана чак в другия край на гостната. На стъклената маса бяха сложени купа с лед, сифон и бутилка уиски, по които играеха отблясъците от камината.
— Сядай — каза тя, — сядай, момчето ми. — И ме побутна в гърдите с дясната си ръка.
Но аз не паднах на дивана от това бутване, а седнах сам и се разположих удобно. Тя ми наля уиски, добави сода и лед и наля мъничко и на себе си, колкото за компания, защото почти не пиеше. После ми подаде чашата и се засмя със ситния си гърлен смях.
— Заповядай — каза с такова изражение на лицето, като че ми предлагаше нещо изключително, нещо, което не може да се намери по цялото земно кълбо.
На света уиски колкото щеш, дори шотландско, но аз взех чашата, отпих и усетих нещо наистина изключително.
Тя се отпусна леко на дивана с движение, което напомняше донейде птичка, когато припърха на клончето и започне да си оправя перата, отпи от чашата и вдигна глава сякаш за да мине уискито по-лесно през гърлото й. Беше подвила единия крак под себе си, а другият бе отпуснат надолу и върхът на сивата, дълбоко изрязана велурена обувка едва докосваше пода — изящно, като крак на балерина. После се извърна към мен изцяло от кръста нагоре, от което сивата й рокля се нагъна. Светлината на камината оставяше едната й страна в сянка и подчертаваше деликатните, правилни черти на лицето й, гладната, незабравима вдлъбнатинка под скулите (винаги съм си мислил, след като пораснах достатъчно, за да мога да мисля, че именно тази хлътнатина под скулите привлича мъжете) и стремителната линия на вчесаните нагоре коси. Косите й бяха жълтеникави като метал, посивели тук-таме, но и сивото стоеше метално — като сребърна сърма, вплетена в жълтото. Сякаш всичко бе замислено така от самото начало — едно дяволски скъпо украшение. До най-малката подробност.
Гледах я и си мислех: „Да, кара вече петдесет и петата, но трябва да й се отдаде заслуженото.“ И изведнъж се почувствувах стар, началото на моите тридесет и пет години се изгуби някъде в безкрая на миналото. Но на нея трябваше да се отдаде заслуженото.
Тя ме гледаше мълчаливо с онзи поглед, който неизменно говореше: „В теб има нещо, което аз искам, което ми е нужно, което трябва да имам“ — и добавяше: „А и аз имам нещо за теб, няма да ти го кажа засега, но и аз имам нещо за теб.“ Вдлъбнатините под скулите — глад. Блясъкът в очите — упование. Но двете заедно? Иди, че разбери.
Допих уискито си, ала продължих да държа чашата в ръка. Взе я, без да сваля поглед от мен, и я остави на малката масичка.
— Имаш уморен вид, момчето ми — каза тя.
— Не съм уморен — отвърнах и усетих как в мен се пробужда желанието да й противореча.
— Уморен си — настоя тя, хвана ме за ръкава и се опита да ме притегли към себе си.
Отначало не се поддадох. Но я оставих да ме дърпа. Тя не дърпаше много силно, обаче непрекъснато ме гледаше в лицето. После се предадох и се наклоних към нея. Легнах по гръб и положих глава на скута й, както предварително знаех, че ще стане. Тя отпусна на гърдите ми лявата си ръка и започна да върти с два пръста копчето на ризата ми, а дясната положи на челото ми. После покри с нея очите ми и бавно я прокара нагоре по челото. Ръцете й винаги бяха хладни. Това беше едно от първите ми детски впечатления.
Мълча дълго. Само гладеше челото ми отдолу нагоре. Аз знаех какво ще стане, знаех, че така бе ставало преди и ще става и занапред. Но по някакъв необясним начин тя успяваше да създаде малко островче посред морето на времето и познанието, което е дело на времето.
Накрая каза:
— Уморен си, момчето ми.
Нито бях, нито не бях уморен, но в случая умората нямаше никакво значение. След малко:
— Много ли работиш, момчето ми?
— Не особено.
След още малко:
— Този… човекът, при когото работиш…
— Е, какво? — сопнах се аз.
Ръката на челото ми се спря и аз знаех, че я спря моят глас.
— Нищо — каза тя. — Само че защо трябва да работиш непременно при този човек? Тиъдър може да ти намери…
— Работа от Тиъдър не искам — казах и се помъчих да стана, но опитайте се да станете, когато лежите на мек диван и някой държи ръката си на челото ви.