Когато мъртвите се пробудят

— Здравей — рече той. — Какво четеш?

Ана му показа корицата: „Аутизъм и игра“. След това продължи да чете.

Малер остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да знае как да постъпи. След това отиде при Елиас и получи истински шок. Внучето му лежеше на леглото и държеше само̀ бебешкото шише. Малер премигна няколко пъти и тръгна напред.

Вероятно си въобразяваше, измамен от факта, че Елиас отново се държи като нормално дете, но му се стори, че дори личицето му изглежда по-свежо. Вече не бе така строго, сковано и набръчкано като на старец. Сякаш сухата кожа се бе поотпуснала, изсветляла.

Очите му все още бяха затворени, а с шишето в уста изглеждаше така, сякаш е изпълнен… с наслада. Малер падна на колене при леглото.

— Елиас?

Не последва нито отговор, нито какъвто и да било жест, който да му покаже, че Елиас го вижда или чува. Ала устните му се движеха, сучеха бързо, а гръклянът му подскачаше при всяка глътка. Малер протегна ръка и погали внимателно къдравата коса. Бе мека и нежна.

Ана бе оставила книгата и гледаше през прозореца — към стената от ели и самотния висок ясен, между чиито клони надзърташе една недовършена колиба, изградена от няколко дъски и картонени плоскости. Двамата с Елиас започнаха да я строят миналото лято; Малер не можеше да се катери по стълби.

Малер застана зад нея.

— Това е чудо.

— Кое? Колибата?

— Не. Че пие. Сам.

— Да.

Малер си пое дълбоко дъх и отново изпразни дробовете си. После рече:

— Прости ми.

— За какво?

— За… не знам. За всичко.

Ана поклати глава.

— Било каквото било.

— Да. Искаш ли уиски?

— Да.

Малер наля няколко глътки уиски в две чаши и ги сложи на масата. После вдигна своята към Ана.

— Мир? Временно?

— Мир. Временно.

Отпиха по глътка и въздъхнаха едновременно, което ги накара да се усмихнат. Ана му разказа как дълго е разтривала ръката и пръстите на Елиас, за да омекнат. И как след това е пъхнала шишето в ръката му.

Малер ѝ разказа за Аронсон и как трябва да внимават, а Ана направи грозна гримаса в опит да имитира лика на съседа им, който приличаше на същински инквизитор.

Малер взе книгата, която четеше Ана, и попита:

— Какво мислиш?

— Ами, цялата тази… терапевтична програма, която описват, тя е за… — гласът ѝ секна. — За по-здрави деца. — Закри лицето си с ръце и добави: — Той е далеч по-зле.

Въздухът се изтръгна от дробовете ѝ в накъсана въздишка.

Малер се изправи, застана до нея и притисна главата и рамото ѝ до корема си. Тя не го спря. Погали я по главата и прошепна:

— Всичко ще се оправи… ще се оправи… Виж само какво се случи днес.

Ана притисна глава още по-силно в тялото на баща си, а той продължи: